Той очакваше нещо.
Тогава заговори Елодин:
— Предлагам Квоте да бъде повишен до ранг ре'лар.
— Кои са „за“? — всички с изключение на Хеме вдигнаха едновременно ръце. — Квоте е повишен в ре'лар с настойник Елодин на пети фалоу. Заседанието е закрито. — Той се изправи и тръгна към вратата.
— Какво?! — изкрещя Амброуз, като се оглеждаше наоколо, сякаш не можеше да реши на кого е задал въпроса си.
Накрая той се затича след Хеме, който бързаше да излезе след ректора и повечето от останалите магистри. Забелязах, че вече изобщо не куца толкова, колкото преди началото на заседанието.
Стоях така с глуповато-озадачено изражение на лицето, докато Елодин не дойде при мен и не стисна отпуснатата ми ръка.
— Объркан ли си? — попита ме той. — Ела да се разходим. Ще ти обясня по пътя.
* * *
След мрачната хладина на Холоус ярката следобедна слънчева светлина беше изненадващо силна. Елодин непохватно преметна магистърската мантия през главата си. Отдолу носеше обикновена бяла риза и доста опърпани панталони, пристегнати с оръфано въже. Едва сега забелязах, че е бос. Краката му имаха същия здравословен тен, както ръцете и лицето му.
— Знаеш ли какво означава _ре'лар_? — разговорливо ме запита той.
— Превежда се като „говорител“ — отвърнах аз.
— Но знаеш ли какво _означава_? — наблегна на думата той.
— Всъщност не.
Елодин си пое дълбоко дъх.
— Някога отдавна имало Университет. Той бил построен върху мъртвите развалини на по-стар Университет. Не бил много голям, вероятно в него имало не повече от петдесет човека. Но бил най-добрият Университет на много километри разстояние, затова хората идвали, учели там и си тръгвали. В него се събрала малка група хора. Хора, чиито познания били отвъд математиката, граматиката и реториката. Те създали една по-малка група вътре, в Университета. Нарекли я Арканум и тя била нещо много малко и много тайно. Помежду си те създали система от рангове, като издигането в нея зависело само от умението и нищо друго. За да те приемат в тази група, трябвало да докажеш, че можеш да видиш нещата такива, каквито са в действителност. Тези хора били е'лири, което означава виждащи. Как мислиш, как се превръщали в ре'лар? — погледна ме с очакване той.
— Като говорели?
Той се засмя.
— Точно така! — Спря и се обърна към мен. — Но какво? — Очите му бяха ярки и пронизителни.
— Думи?
— Имена — каза той развълнувано. — Имената са формата на света и този, който може да ги изрече, е стъпил върху пътя, водещ към силата. Тогава, в началото, Арканум включвал малка група хора, които разбирали нещата. Хора, знаещи имена, които носят сила. Те обучили няколко ученици, като бавно и внимателно ги окуражавали да поемат по пътя на силата и мъдростта. И на магията. Истинската магия. — Той огледа сградите наоколо и тълпите студенти около нас. — По онова време Арканум бил като силна алкохолна напитка. Сега е като разредено вино.
Изчаках, за да се убедя, че е свършил.
— Магистър Елодин, какво се случи вчера? — затаих дъх, като се надявах да получа разбираем отговор, колкото и малко вероятно да беше това.
Той ме изгледа озадачен.
— Ти изрече името на вятъра — каза той така, сякаш отговорът беше очевиден.
— Но какво означава това? И какво разбирате под _име_? Просто име като „Квоте“ или „Елодин“? Или по-скоро като „Таборлин знаел имената на много неща“.
— И двете — отвърна той и помаха на едно красиво момиче, което се показа на прозореца на втория етаж.
— Но как може едно име да направи нещо такова? „Квоте“ и „Елодин“ са просто звуци, които ние издаваме, и сами по себе си в тях няма сила.
При тези мои думи Елодин повдигна вежди.
— Наистина ли? Наблюдавай! — Той погледна надолу по улицата и изкрещя: — Натан!
Едно момче се обърна и погледна към нас. Разпознах в него един куриерите на Джеймисън.
— Натан, ела тук!
Момчето дотича и погледна Елодин.
— Да, господине?
— Натан, би ли отнесъл това в стаята ми? — Елодин подаде на момчето магистърската си мантия.
— Разбира се, господине. — Момчето взе мантията и бързо се отдалечи.
— Виждаш ли? — погледна ме Елодин. — Имената, с които се наричаме един друг, не са _Имена_. Но въпреки това притежават известна сила.
— Това не е магия — възразих аз. — Той трябваше да ви послуша. Вие сте магистър.
— А ти си ре'лар — каза той непреклонно. — Повика вятъра и той те послуша.
Опитах се да проумея думите му.
— Искате да кажете, че вятърът е жив?
— Донякъде. — Той направи неопределен жест. — Повечето неща са живи по един или друг начин.
— Как съм повикал вятъра, без да знам как да го направя? — Реших да задам въпроса по друг начин.