Главата ми вече се въртеше.
— Все още не разбирам.
— Да използваш думи, за да разкажеш за думите, е като да използваш молив, за да нарисуваш картина на картината. Това е невъзможно. Объркващо. Обезсърчаващо. — Той вдигна ръце високо над главата си, сякаш се протягаше към небето. — Но има други начини да разбереш! — изкрещя той и се разсмя по детски.
Той запрати ръце към безоблачния свод на небето над нас, като продължаваше да се смее.
— Гледай! — изкрещя той и наклони главата си силно назад. — Синьо! Синьо! Синьо!
> 87.
> Смелост
— Той е доста, ама съвсем смахнат — казвах аз на Симон и Уилем по-късно същия следобед в „При Анкер“.
— Той е магистър — тактично ми напомни Сим. — И е твоят настойник. И от онова, което ни разказа, излиза, че той е причината да не те изключат.
— Не казвам, че не е интелигентен и че не съм го виждал да прави неща, които изобщо не бих могъл да обясня. Но това не променя факта, че дъската му хлопа. Той говори със заобикалки за имената, думите и силата. Когато го казва, всичко звучи добре. Но всъщност няма никакъв смисъл.
— Спри да се оплакваш — рече Симон. — Стана ре'лар преди нас двамата, дори и настойникът ти да е леко смахнат. И получи два сребърни таланта за това, че счупи ръката на Амброуз. Измъкна се волен като птица. Иска ми се да имах и наполовината от твоя късмет.
— Не съм чак толкова волен — възпротивих се аз. — Все пак ще ме бият с камшик.
— Какво? — изненада се Сим. — Не каза ли, че са отменили наказанието?
— Отмениха изключването ми — обясних аз, — не и ударите с камшик.
— Господи! — зяпна Симон. — И защо?
— Заради обвинението в злонамерена постъпка — тихо се намеси Уилем. — Не могат да позволят на един студент да му се размине напълно, след като са го намерили за виновен в злонамерена постъпка.
— Така каза и Елодин — отпих от напитката си веднъж и после отново.
— Не ме е грижа — разпалено каза Симон. — Това е просто варварщина. — Той придружи последната си дума с удар с юмрук върху масата, който разтресе чашата му и остави локвичка от тъмен скутен върху повърхността й. — Проклета история!
Той се изправи на крака и аз се опитах да го задържа да не се изтърси върху пода.
Смях се неудържимо, докато в очите ми не избиха сълзи и не ме заболя коремът. Когато накрая успях да си поема въздух, почувствах, че от гърдите ми беше паднала огромна тежест.
— Обичам те, Сим — искрено признах аз. — Понякога си мисля, че ти си единственият честен човек, когото познавам.
Той ме погледна внимателно.
— Ти си пиян.
— Не, това е самата истина. Ти си добър човек. По-добър, отколкото аз някога ще бъда.
Той ме изгледа с поглед, от който ставаше ясно, че не може да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно.
Появи се една сервитьорка с влажен парцал, която избърса масата и подхвърли няколко язвителни забележки.
Сим имаше благоприличието да изглежда достатъчно гузен, та да отсрами и трима ни.
* * *
Докато се върна обратно в Университета, вече се беше стъмнило напълно.
Отбих се за малко в „При Анкер“, за да си взема някои неща, след това се оправих към покрива на Мейнс.
С изненада установих, че въпреки ясното небе на покрива ме чака Аури. Тя седеше на един нисък тухлен комин и лениво люлееше босите си крака. Косата й се носеше като прозрачен облак около слабото й лице.
Когато се приближих, тя скочи от комина и отстъпи встрани с нещо, наподобяващо на реверанс.
— Добър вечер, Квоте.
— Добър вечер, Аури. Как си?
— Чувствам се чудесно — решително каза тя — и нощта е възхитителна.
Тя държеше и двете си ръце зад гърба и пристъпваше от крак на крак.
— Какво си ми донесла тази нощ?
— А ти какво ми донесе? — отвърна ми тя със слънчевата си усмивка.
— Донесох ти малко сладка медовина — извадих тясната бутилка изпод плаща си.
Тя я хвана с две ръце.
— Е, това е наистина щедър подарък. — Погледна към виното с възхищение. — Помисли си само за всичките онези замаяни пчели. — Тя извади тапата и я помириса. — Какво има вътре?
— Слънчева светлина — отвърнах аз — и усмивка, и въпрос.
Тя вдигна гърлото на бутилката до ухото си и ми се ухили.
— Въпросът е на дъното — обясних аз.
— Труден въпрос — рече тя и след това протегна ръка, — донесох ти пръстен.
Беше изработен от топло гладко дърво.
— Какво може да прави?
— Пази тайни.
Допрях пръстена до ухото си.
Аури поклати сериозно глава и косата й се завъртя около нея.