В далечния край на бара чиракът най-накрая успя да вземе обратно железния си прът изпод масата и се изправи на крака. Той нападна, като прескачаше падналите столове и телата по пода. Момчето изрева и вдигна железния прът високо над главата си.
Както беше все още вкопчен в наемника, очите на Баст се разшириха от внезапна паника при вида на приближаващия се чирак. Той отпусна хватката си и отстъпи, но се спъна в останките от счупения стол. При падането си назад Баст трескаво се опитваше да се отдръпне колкото можеше повече от приближаващия се чирак.
Наемникът се обърна и видя нападението на високото момче. Той се усмихна и протегна напред окървавената си ръка. Движението му беше грациозно, почти мързеливо.
Ковашкият чирак замахна. Когато железният прът го удари, усмивката на наемника помръкна. Той се вкопчи в ръката на чирака, като съскаше и плюеше като разгневена котка.
Момчето замахна отново с железния прът и удари наемника право в ребрата. Силата на удара изхвърли мъжа встрани от бара и той падна на ръце и колене, квичейки като агне, което колят.
Ковашкият чирак стисна здраво пръта с двете си ръце и го стовари върху гърба на наемника, като дървар, който цепи дърва. Чу се хрущенето на чупещи се кости. Железният пръст тихо иззвънтя като далечна, заглушена от мъглата камбана.
Макар и със счупен гръбнак, окървавеният мъж все пак се опитваше да пропълзи до вратата на странноприемницата. Сега лицето му беше безизразно, а устата му беше отворена и от нея излизаше нисък вой, подобен на звука на вятъра, промъкващ се през зимните дървета. Чиракът го удряше отново и отново, размахвайки тежкия железен прът с такава лекота, сякаш беше някоя върбова клонка. Единият удар остави дълбока следа в дървения под, вторият счупи крака на мъжа, третият — ръката, а следващият — още ребра. Въпреки това наемникът продължаваше да пълзи с нокти и зъби към вратата, като пищеше и стенеше и звучеше по-скоро като някое животно, отколкото като човек.
Накрая момчето стовари един удар върху главата му и тялото на наемника се отпусна неподвижно. Настъпи пълна тишина, след което наемникът се закашля с влажна кашлица и повърна някаква отвратителна течност, която беше гъста като катран и черна като мастило.
Мина известно време, преди момчето да спре да сипе удари върху безжизненото тяло и дори когато го направи, продължи да държи пръта вдигнат над рамото си, като дишаше тежко и неравномерно и се оглеждаше като обезумял наоколо. Когато накрая чиракът успя да си поеме дъх, от другия край на стаята, където Стария Коб беше коленичил срещу черния камък на камината, се дочу звукът на тихите молитви на стареца.
След няколко минути дори и молитвите спряха и тишината се върна в „Пътният камък“.
* * *
През следващите няколко часа цялото внимание на града беше насочено към „Пътният камък“. Общата стая беше претъпкана с хора и изпълнена с шепот, тихи въпроси и сподавени ридания. Хората, които не бяха толкова любопитни и повече спазваха благоприличието, стояха отвън, надничаха през широките прозорци и клюкарстваха за онова, което бяха чули.
Все още не се знаеше каква беше историята, имаше само множество неясни слухове. Мъртвецът бил бандит, дошъл да ограби странноприемницата. Бил дошъл да си отмъсти на Летописеца, който обезчестил сестра му в Абътс Форд. Бил обзет от бяс дървар. Бил стар познат на съдържателя, дошъл да си прибере стар дълг. Бил бивш войник, полудял по време на битките с бунтовниците в Ресавек.
Джейк и Картър обърнаха внимание на усмивката на наемника и макар пристрастеността към денера да беше обикновено проблем на големите градове, и тук хората бяха чували за сладкоядите. Трипръстия Том беше научил за тези неща, докато бил войник при стария крал преди близо трийсет години. Той обясняваше, че с четири грана денерова смола на човек може да му ампутират крака, без той дори да трепне от болка. А с осем грана би отрязал сам крака си. Ако ли пък вземел дванайсет грана, след това дори щял да тича, да се смее и да пее „Калайджията Танер“.
Тялото на Шеп беше покрито с одеяло и опято от свещеник. По-късно го погледна и приставът, но направи това по-скоро защото мислеше, че така е редно, а не защото беше наясно какво трябва да гледа. Случилото се очевидно не беше лъжица за неговата уста.