Баст мушна рамото му с пръст и го погледна с подозрение.
— Момчето беше право за огъня, нали? — обърна се Летописеца към Квоте. — Преди да го спомене, не разбираааааааггххххх! — писарят изкрещя и отскочи встрани от Баст. — В името на Бога! Какво беше това? — попита той.
— Предполагам нервът на раменния ти плексус — сухо отвърна Квоте.
— Трябваше да видя колко дълбоко е успял да стигне — невъзмутимо додаде Баст. — Реши? Би ли ми подал малко гъша мас, чесън, синап… Имаме ли още от онези зелените неща, дето миришат като лук, ама не са?
— Кеверал? — кимна Квоте. — Мисля, че са останали няколко.
— Донеси ги, както и превръзка. Трябва да приготвя мехлем.
Квоте кимна и излезе през вратата зад бара. Веднага щом се скри от погледа им, Баст се наведе над ухото на Летописеца.
— Не го питай за това — изсъска той бързо. — Дори не го споменавай.
Летописеца изглеждаше объркан.
— За какво говориш?
— За бутилката. За симпатията, която се опита да направи.
— Значи той _наистина_ се е опитал да запали това нещо? Защо не се получи? Каква…
Баст стегна хватката си и палецът му се заби в кухината под ключицата на Летописеца. Писарят отново изскимтя уплашено.
— Не говори за това — изсъска Баст в ухото му. — Не задавай въпроси.
Той хвана писаря за раменете и го разтърси, както би направил ядосан родител с непослушното си дете.
— В името на добрия Бог! Баст, през цялото време го чувам как реве — извика Квоте от кухнята.
Баст се надигна и изправи Летописеца на стола му миг преди съдържателят да влезе в стаята.
— В името на Техлу! Пребледнял е като платно. Ще се оправи ли?
— Не е по-сериозно от измръзване — пренебрежително отвърна Баст. — Аз не съм виновен, че пищи като момиченце.
— Е, все пак внимавай с него — рече Квоте и сложи върху масата буркан с мас и шепа чеснови скилидки. — Тая ръка ще му трябва поне още два дни.
Квоте обели и счука чесъна. Баст приготви мехлема и намаза противно миришещата смес върху рамото на писаря, преди да го превърже. Летописеца седеше, без да помръдва.
— Готов ли си да попишеш още малко тази вечер? — попита Квоте, след като писарят отново облече ризата си. — Остават ни доста дни до истинския край, но мога да доразкажа някои неща, преди да приключим за тази вечер.
— Мога да продължа още часове. — Летописеца побърза да отвори чантата си, като хвърли един бърз поглед към Баст.
— Аз също — обърна се Баст към Квоте със сияещо от нетърпение лице. — Искам да науча какво си открил под Университета.
На лицето на Квоте се мярна подобие на усмивка.
— Предполагах, че ще кажеш това, Баст. — Той се приближи до масата и седна. — Под Университета открих онова, което най-много търсех, макар и да не беше онова, което очаквах. — Той махна на Летописеца да вземе перото си. — Както често се случва, когато получиш това, което сърцето ти желае.
> 89.
> Приятен следобед
На следващия ден ме биха с камшик на широкия павиран двор, който някога се наричал Куойан Хайел — „Къщата на вятъра“. Това ми се стори доста странно съвпадение.
Както се очакваше, доста внушителна тълпа се бе събрала, за да наблюдава събитието. Стотици студенти бяха изпълнили двора, а имаше и такива, за които мястото не бе стигнало. Те надничаха от прозорците и входовете на сградите. Неколцина дори бяха намерили начин да се качат на покривите, за да виждат по-добре. Всъщност не ги обвинявах. Трудно беше човек да изпусне такова безплатно забавление.
Получих шест единични удара по гърба. Понеже не исках да разочаровам присъстващите, им осигурих нещо, за което да говорят след това. Повторих изпълнението от миналия път. Не крещях, не кървях, нито пък припаднах. Напуснах двора със собствените си крака и високо вдигната глава.
След като Мола направи петдесет и седем акуратни шева по целия ми гръб, аз намерих утешение в едно ходене до Имре, където похарчих по-голямата част от парите на Амброуз за една изключително прекрасна лютня, два чифта дрехи за мен самия, малкото шишенце с кръвта ми и една нова топла рокля за Аури.
Като цяло беше много приятен следобед.
> 90.
> Недостроени къщи
Всяка нощ ходех да изследвам подземието заедно с Аури. Видях много интересни неща, за някои от които може би ще си струва да спомена по-късно, но засега е достатъчно да кажа, че тя ми показа всички многобройни и разнообразни кътчета на Онова долу. Тя ме отведе до Падината, Подскоците, Гората, Изкопа, Щурчово поточе, Десетките, Мечата свещ…
Имената, с които тя наричаше тези места, на пръв поглед изглеждаха безсмислени, но когато накрая виждах онова, което описваха, те му пасваха като ръка на ръкавица. Гората по никакъв начин не приличаше на гора. Беше просто поредица от рухнали зали и стаи, чиито тавани бяха укрепени с дебели дървени подпори. Щурчово поточе беше тънка струйка вода, която течеше покрай една стена. Влагата привличаше щурци, които изпълваха дългата ниска стая с тихите си песни. Подскоците пък беше тесен коридор с три дълбоки пукнатини в пода. Разбрах смисъла на името едва след като наблюдавах как Аури бързо ги прескочи и трите една след друга, за да стигне до отсрещния край.