Баст се наведе още по-напред и доближи лицето си до това на Летописеца.
Писарят се паникьоса и се опита да се измъкне странично от леглото, но Баст бързо го сграбчи за рамото.
— Чуй думите ми, човеко — изсъска той. — Не ме бъркай с маската, която нося. Виждаш светлината, която се отразява върху повърхността на водата, и забравяш за студения мрак в дълбините й. — Сухожилията на ръката на Баст изскърцаха, когато той стегна хватката си около железния кръг. — Чуй ме. Ти не можеш да ме нараниш. Не можеш да избягаш или да се скриеш. Не ме предизвиквай. — Докато говореше, очите на Баст ставаха все по-светли, докато накрая станаха ясносини като прозрачното обедно небе. — Кълна се във всичката сол в тялото ми, че ако се противопоставиш на желанието ми, остатъкът от краткия ти смъртен живот ще се превърне в низ от страдания. Кълна се в камъка, дъба и бряста — ще превърна живота ти в своя игра. Ще те следвам, без да виждаш, и ще гася всяка искра на радост, която откриеш. Никога няма да познаеш докосването на жена, няма да имаш нито миг почивка, нито миг на душевно спокойствие — сега очите на Баст бяха синкавобели като светкавица, а гласът му — напрегнат и ожесточен. — И се заклевам в нощното небе и вечно подвижната луна — ако доведеш господаря ми до отчаяние, ще те изкормя и ще играя с вътрешностите ти, както някое малко дете си играе в локва от кал. Ще използвам червата ти за струни и ще те накарам да свириш на тях, докато аз танцувам.
Баст се наведе още повече, докато лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Очите му бяха станали с цвят на опал — бели като пълна луна.
— Ти си образован човек. Знаеш, че такива неща като демони не съществуват. — Баст се усмихна със страховита усмивка. — Съществуват само такива като мен. — Наведе се толкова, че Летописеца усети уханието на цветя в дъха му. — Не си достатъчно мъдър да се страхуваш от мен по начина, по който трябва да го правиш. Не знаеш нищо за мен и мотивите ми.
Баст се отдръпна от Летописеца и се отдалечи на няколко крачки от леглото. Застана на ръба на кръга от трептящата светлина на свещта, отвори ръката си и железният кръг падна с глухо звънтене върху дървения под. Миг след това Баст си пое бавно и дълбоко дъх. Прокара ръце през косата си.
Летописеца остана на мястото си, блед и облян в пот.
Баст се наведе, вдигна железния кръг за скъсеното му въженце и ловко го превърза отново.
— Слушай, няма причина да не бъдем приятели — сухо каза той, обърна се и подаде медальона на Летописеца.
Очите му бяха възвърнали човешко синия си цвят, а усмивката му беше топла и очарователна.
— Няма причина и двамата да не получим онова, което искаме. Ти ще получиш своята история. Той ще може да я разкаже. Ти ще можеш да научиш истината. Той ще си спомни кой е всъщност. Всички печелят и след това поемате по своя път, свежи и доволни като праскови.
Летописеца се протегна и хвана връвта с леко трепереща ръка.
— А ти какво ще получиш? — попита той със сух шепот. — Какво искаш да получиш от всичко това?
Въпросът сякаш свари Баст неподготвен. За момент той остана неподвижен и непохватен — цялата му плавна грациозност беше изчезнала. За миг изглеждаше, че е готов да избухне в сълзи.
— Какво искам ли? Просто си искам обратно моя Реши. — Гласът му беше тих и безпомощен. — Искам той да е пак такъв, какъвто беше.
Настъпи неловко мълчание. Баст разтърка лицето си и преглътна мъчително.
— Отсъствието му се проточи твърде дълго — рязко каза той, отиде до прозореца и го отвори.
Спря за миг с единия крак върху перваза и погледна назад към Летописеца.
— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да заспиш? Нощна шапчица? Още одеяла?
Летописеца поклати сковано глава, Баст му помаха, излезе целия навън през прозореца и тихо го затвори зад себе си.
> Епилог
> Три вида тишина
Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
Първата й част беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако в обора имаше коне, те щяха да стъпчат и сдъвчат тишината и да я натрошат на малки парченца. Ако имаше тълпа гости или пък дори и само неколцина посетители, настанени да преспят за през нощта, неспокойното им дишане и примесеното с него хъркане щеше полека да разтопи тишината като топъл пролетен вятър. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.