— Дъндър, мили! — извика Сесил и го прегърна с нежните си топли ръце.
— Сърчице мое — зашепна Дафни, — ти се върна!
— Ние сме щастливи, да те видим отново! — замърка червенокосата Тери.
— Очаровани сме! — като ехо се обади близначката й.
— И аз много, много се радвам! — уверяваше ги Дъндър и внимателно оглеждаше крака си… своя забележителен и як, съвсем здрав крак. — Слава Богу! Слава богу! Върнах се!
Имиджкона си свърши добре работата. Нормално действуваше! Изтръгна го от въображаемия свят и го върна в истинския — чудесен свят!
Дъндър седна и хвърли възторжен поглед на Своя Изумителен, топъл свят… свят на Земята от Двеста Двадесет и Третия Век. Изминали бяха стотици години след Голямата Чума — онова бедствие, което поразяваше само мъжките гени. Числото на особите от силния пол се намали до няколко хиляди и сега всеки от тях стана център на безкрайно предан и грижлив харем.
Доста мъже се оказаха неспособни да понесат подобно напрежение. Дългите години на обожание, удовлетворяването на всяко желание, възможността да имат която си жена пожелаят, бе така уморително!
И тогава се появи Имиджкона. Изобретение, което позволяваше на всеки човек да превърне въображаемия свят в реален. Някои мъже го използуваха, да създадат още по-екзотични и чудесни светове, отколкото този в който така добре живееха. Но изобилието на прекрасното само по себе си пораждаше чувство на още повече неудовлетвореност.
Дъндър се оказа по-мъдър. И с помощта на машината си създаде съвсем различен свят, свят на студа и ужаса — Нестранд. Той познаваше най-великата истина на живота.
Какво хубаво може да ти предложи рая, ако чудесата няма с какво да се сравняват? Как може де се цени небесното блаженство, ако от време на време не се вкусват от ужасите на ада?