Дончо Цончев
Имитация
Като дете Петър Серафимов обичаше да имитира позите на баща си. Например: излъчваше се, даваше много важния малък знак на шофьора и като трас-ваше силно вратата на волгата, облягаше се удобно назад. Майка му се радваше на това и го насърчаваше да го играе пред други. Различните гости винаги се смееха по един и същ начин — този, който изисква любезността.
Като ученик Петър Серафимов имитираше интонацията на баща си, служеше си със същите императивни форми, а жестовете му изразяваха нервна категоричност и изискваха действено подчинение. В Комсомола това му осигури без друго очакваната заради фамилното име кариера, а тя пък помагаше на бележките.
Като студент Петър Серафимов внезапно спря да имитира каквото и да било. Зазяпа се в дъното на душата си, в душите на другите около него и рязко се промени. В тези няколко неповторими години той видя невероятно много повече, отколкото беше видял досега. Влюби се. Ожени се. В един момент го удари па социология и поезия, тъй като твърде много неща му се видяха несправедливи, лошо поставени, но следването свърши и той изведнъж се озова зрял гражданин, който трябва да хване някакъв определен път, та по него да изживее живота си. Сега пък реалните пътища се оказаха не чак толкова много и в началото на най-примамливите имаше по една цяла тълпа кандидати с достойнства.
Той не беше от най-силните по успех, не беше и от най-амбициозните. Не беше му се и налагало да драска напред сам. Стресна се, когато осъзна всичко това, и за да не е без никакво оръжие сред несантименталните съперници, върна си навика да имитира. Например: най-силните думи от речника на баща си. Желязната му убеденост и яростната му стръв към обществените проблеми въобще. И ефектът беше добър. Тълпата от опасните кандидати някак си го пропусна и той се озова в храма на вечната, тиха и чиста наука.
В началото беше забавно, дори интересно. После стана скучно — до отчаяние. Пътят се оказа не толкова мек, нито пък толкова равен.
Сега накъде, другарю Петър Серафимов?
Той сам и с честна тревога си задаваше този въпрос, та покрай него всъщност откри и истинската разлика между мъжа и жената, освен в тялото и в жлезите. Хубавата Лиляна беше щастлива и спокойна почти от нищо. От една проста чорбица, от усмивката на детето. От своя собствен, малък, истински свят — всичко останало беше естествен, добре направен декор около него. А той, мъжът й, като не може да разбере кое е всъщност мястото на действието в този свят и кое е декорът, повтаряше: сега накъде, другарю Петър Серафимов? Така минаха няколко години, той се убеди, че отговорът му е неизвестен, и излъска старото изпитано оръжие. Започна да имитира влюбеност в самата наука, въобще. В чорбицата, в усмивките на Лиляна и на детето. Нещата вървяха — независимо от проблемите, кадрите, ръководствата; независимо от неосъществяваните безкрайни желания на сина му да играят на шах, на дама, с конструкторите и от полупремълчаваните (пак прости) мечти на Лиляна да идат на едно кино, да имат приятели, да се разходят някой път двамата, някъде, за ръка, както „едно време“.
Вървяха нещата. Жилището им беше голямо и наредено добре. Колата беше хубава и нова. Това е. Нима наистина някой от състудеитите му би посмял да поиска повече от живота?
И ето го днес, другаря Петър Серафимов, на своите трийсет и две, с хубавата Лиляна в колата — на път към родния Видински край. За грозде. За мирис на село и за оглеждане на къщата, която баща му прехвърли, та уреди със съвета да им я стегнат за вила.
Тя си беше хубава, тази къща, без да я стягат особено — Лиляна веднъж се бе опитала да каже това. Тогава Серафим Петров бе махнал с ръка леко и категорично („Ти мълчи, аз се занимавам с това!“) — секунда след което бе махнал и Петър Серафимов — по изумително същия начин.
И ето я къщата сега пред тях — стегната с много старание от енергичното ръководство на селото.
— Хайде бе! Хайде! — разпери ръце далечният, полувуйчо, който бе тук полукмет, полузидар и естествен иконом на имението. — Изпречакахме се!
Те спряха да огледат първо отвън — висок нов цокъл, който правеше впечатление. Крещящи със своята геометрия розови и бели триъгълници — помежду им черни и лъскави фуги.
— Мрамор ли е? — попита Петър Серафимов.
— А! — каза полувуйчото. — Ще ме обидиш!
— А какво е?
— Имитация!
Човекът разчиташе на самата дума. Дори не вложи интонацията, която всъщност се виждаше под вдигнатите му вежди. Добави:
— Чиста имитация! Но влезте де, влизайте!
Вътре бе ново, миришеше на боя и бъдеща необитаемост. В антрето Лиляна докосна ламперията:
— Дъб, нали?