Полувуйчото намигна и рече:
— Абе дъб, ама…
„Друг път дъб!“ — значеше многоточието, в полза на фазерните плоскости, които имитираха дъбов фурнир превъзходно.
Имаше гипсови розетки по таваните, имаше ниши за гардеробите и камина. Тя грабваше окото още от вратата на хола: червени тухли, бели фуги — вътре пирамидка от сухи дърва.
— Махни тази червена крушка веднага! — каза грубо Петър Серафимов.
— Е как? — смая се полувуйчото, който имаше светлинната атракция за върховна.
— Ей така. Угаси я и я изхвърли въобще.
— Ама това е такава имитация — опита да се защити човекът въпреки резкия тон на силния полуплеменник.
— И стига с тая твоя имитация!
Настроението и на тримата се влоши, Петър Серафимов каза още, че тухлите не трябвало да се боядисват с червена боя, нито фугите да се белосват, откачи от стената един гоблен-снимка и го изхвърли през прозореца. Докато не излязоха по двора, не спря да мърмори.
— Хич да не бяхте пипали нищо! — каза накрая.
— Е как? Нали баща ти…
— Баща ми, баща ми! Аз ще живея тук, той има друга вила баща ми!
Петър Серафимов чу от устата си „живея тук“ и това го раздразни повече. Отиде из лозето, потърси нещо от детството, някога докоснало се до тези места — не го намери или пък не го позна, и рязко още веднъж съжали, че въобще е дошъл, защото се почувствува измамен. Не знаеше от какво, от кого, но беше измамен наистина — до края на тъпото, ужасно чувство за безвъзвратност. Лиляна се опита да го спаси от това настроение, като разчиташе отново на своите вечни хлапешки въпроси и цветчета, той махна с ръка (бекхенд от китката няколко пъти) и тя се обиди, макар деликатно да го скри.
Цялата ранна привечер мина така — без очакваните мечтани планове около къщата. Всеки се увиваше бавно и неспасяемо в собствения пашкул. Нишките чувство от вътрешността се източваха тъкмо като коприна — толкова тънки и здрави, — мислите ги въртяха около съкровеното и го закриваха като завинаги.
„Не ми върви, не ми върви, това е, просто никога всъщност не ми е вървяло“ — бръмчеше отвътре на Петър Серафимов, докато очите му опипваха къщата с тъжна досада, дворът и лозето по-бяха за гледане, наистина имаше нещо, което той тука обича, но кое точно е то, какво му обича, внушава ли си, че го обича или излишно се пита за всичко и непрекъснато…
„Колко е хубаво всъщност, колко спокойно и истинско“ — предеше нишката у Лиляна, тя гледаше тревата, небето и съседа, който цепеше дърва и подпяваше. Гол до кръста, младият мъж повдигаше плешките и раменете си, подобни на козунаци (треските бръмваха след резкия, зверския удар с наджака), и пееше на поразия. „Добър ден!“ — бе извикал той, като дойдоха, бе плюл на ръцете си звучно, прицелвайки се в най-тежкия чукан.
Вярно, добър ден. Слънчев. Здрави и прави, животът тъй или иначе се изнизва — какво повече да поискаш? Острието на брадвата блесваше над главата му и яростно се стоварваше в кафявите, скърцащи чепове — цепениците белваха своята сърцевина по най-неимитационния начин в света. Предеше женската, нежната, никога невидяна докрай нишка у хубавата и кротка Лиляна: „Какво му е пак, защо не вижда колко е хубаво тука — просто, спокойно и истинско?“
Добре, че скоро мръкна. Появиха се гостите и богато приготвената трапеза. Прочутото вино на селото и кипящата веселост под мустачките на съседа. Паметни случки от миналото. Въодушевяващи намерения за бъдещето. И най-сетне спасителната мисъл у Петър Серафимов: „С един замах тези глупости ще се оправят, какво толкова се ядосвам?“ И неговият глас се чу високо, даже смехът му, стигна се до танци и максимални домашни майтапи.
Когато си лягаха, две месечини ги зяпаха: едната бледа отгоре, другата окъпана и леко надиплена в Дунава. Щурци и кучешки лай. Първият продран глас на петела. Остър дъх на онова „едно време“, когато Петър Серафимов и Лиляна вървяха в тези часове, стиснати за ръцете, и всичко беше непоправимо истинско. Внезапна като изтървана, а всъщност толкова важната реплика в леглото: „Обичаш ли ме както…“ Както какво? Не както какво, а както кога. Това ли ти дойде на ум тъкмо сега? Че кога? В леглото, в новата вила, в разкошната по селски нощ. Лиляна като че ли се засмя. Като че ли с едната ръка го погали и отново остана в пашкула си. Като че ли вътре имаше и някой друг освен нея, като че ли се чуваха тихи и несподеляеми яростни звуци. Господи, какви щяха да бъдат крилете на пеперудата, която набъбваше там? Защо на Петър Серафимов му трябваше да знае това или пък да чуе думата, когато самата жена беше в леглото до него? Защо, дявол го взел, все тези мъчителни и разрушаващи го „какво“ и „защо“ — докога?