Карел Чапек
Император Диоклетиан1
Тази история сигурно би била по-увлекателна, ако героинята й беше дъщерята на Диоклетиан или друго девствено същество; но за беда поради необходимостта да се спази историческата истина, героиня е сестрата на Диоклетиан, зряла и достолепна матрона, според императора, малко истерична и превзета, от която старият тиранин до известна степен се страхуваше. Ето защо, когато му съобщиха за нея, той прекъсна аудиенцията си с наместника на Киренайка (от когото със силни думи той изразяваше недоволството си) и отиде да я посрещне на самия вход.
— Е как е работата, Антония? — забъбри той престорено добродушно. — Да чуем какви са желанията ти? Имаш ли пак някакви пострадали от пожар? Или може би ще трябва да сторя нещо против изтезаването на хищниците в цирка? А може би желаеш да въведеш часове по нравствено възпитание в легионите? Е хайде, изплюй камъчето и сядай.
Но Антония остана да стои права.
— Диоклетиане — започна тя едва ли не тържествено, — аз ТРЯБВА да ти кажа нещо.
— Аха — каза покорно императорът и се почеса по тила. — Но Юпитер ми е свидетел, че тъкмо днес имам толкова работа! Не може ли да отложим разговора за друг път?
— Диоклетиане — продължи неотстъпно сестра му, — аз идвам да ти кажа, че ТРЯБВА да прекратиш тия преследвания на християните.
— Моля ти се — промърмори старият император, — какво така изведнъж — след почти триста години. — Той изгледа внимателно развълнуваната матрона; със своите строги очи и конвулсивно събрани за молитва, изкривени от подагра ръце тя изглеждаше патетично.
— Е добре — каза той бърже, — нека поговорим; но преди всичко бъди така любезна и седни.
Антония неволно се подчини и седна на крайчеца на стола; с това нещо от войнствената й стойка се изгуби, тя се смали и обърка; ъгълчетата на устата й се пречупиха в плач.
— Тия хора са така свети, Диоклетиане — отрони тя, — и така красиви във вярата си… Аз зная, че ако ТИ ги познаваше… Диоклетиане, ти ТРЯБВА да ги опознаеш! Ще видиш, че… че след това ще имаш съвършено друго мнение за тях…
— Но моето мнение за тях съвсем не е лошо — възрази леко Диоклетиан. — Аз зная много добре, че това, което се говори за тях, са празни приказки и клюки. Тия работи ги измислят за тях нашите авгури2 — нали знаеш, най-обикновена омраза, породена от съперничество, какво да ти разправям. Аз наредих да се провери и научавам, че тия християни били иначе съвсем порядъчни хора. Много добри и пожертвователни.
— Защо тогава ги преследваш толкова? — смаяна попита Антония.
Диоклетиан попривдигна веждите си.
— Защо ли? Що за въпрос, моля ти се? Нима това не се прави открай време? И при това никак не личи да са намалели. Тия приказки за преследванията са страшно преувеличени. Разбира се, от време на време все трябва да накажем някого за назидание…
— Защо? — повтори въпроса си матроната.
— По политически съображения — каза старият император. — Виж какво, мила моя, аз бих могъл да приведа цял ред причини. Например тази, че народът желае това. Pro primo3, това отвлича вниманието му от други неща. Pro secundo, това недвусмислено му внушава съзнанието, че властта има здрава ръка. И pro tertio, това у нас е, така да се каже, национален обичай. Ще ти кажа, че никой разумен и отговорен държавник не посяга без нужда на обичаите. Това буди само чувство на несигурност и — хм, и някакво разложение. Златна моя, та аз през време на управлението си съм направил много повече нововъведения, отколкото който и да било друг. Но те трябваше да станат. Няма да правя неща, които не са наложителни.
— Но справедливост, Диоклетиане — каза тихо Антония, — справедливост трябва да има. От тебе аз искам само справедливост.
Диоклетиан вдигна рамене.
— Преследването на християните е справедливо, защото става в съответствие със съществуващите закони. Ама ще кажеш, че аз бих могъл да премахна тези закони. Бих могъл, но няма да го направя. Мила моя Тони, minima non curat praetor4; с такива глупости аз не мога да се занимавам. Моля те да имаш предвид, че на плещите ми е легнало цялото управление на империята; при това, мойто момиче, трябва да знаеш, че аз основно го преустроих. Аз прекроих конституцията, аз реформирах сената, централизирах администрацията, организирах цялата бюрокрация, извърших ново разпределение на страната по провинции, коригирах статута им — всичко това са неща, които ТРЯБВАШЕ да бъдат направени в интереса на държавата. Ти си жена и не разбираш това; но най-важните задачи, които стоят пред един държавник, са административните. Ти сама прецени какво представляват някакви си там християни в сравнение… В сравнение… е, да кажем, в сравнение с организирането на имперския финансов контрол. Глупости.
1
ДИОКЛЕТИАН (Гай Аврелий Валерий Диоклетиан, около 243–316 или 313) — римски император през периода от 284 до 305 г., през време на чието владичество се е състояло последното жестоко гонение на християните в 303 г.
4
minima non curat praetor (лат.) — Преторът (висш римски чиновник) не се интересува от незначителните неща.