— Изглежда се увлякох приказките… или съм оглушала на стари години. Отвори.
Рашел стана, обръщайки се към вратата, но тя вече се отваряше. Хенриета не помръдваше, само беше отпуснала ръка към кошницата с плетката.
На прага стояха Кей Алтос, член на Лигата от категория „С“, и строен тъмнокос юноша, който се стори смътно познат на Рашел. Носеха шорти и леки ризи — подходящи на Таури винаги, освен през последните няколко дни. Двамата бяха вир вода.
— Ще живееш дълго, Алтос — каза Хенриета, изваждайки ръка от кошницата.
— Съмнявам се, госпожо полковник. Между другото, за приятелите съм Дач.
— Така ли? Е, какво пък — старицата внимателно стана от креслото, — вероятно ще се съглася да те наричам така… Здравей, Артур.
Юношата поклати глава.
— Това не е Артур — Кей изгледа проницателно Рашел. Усмихна се, забелязвайки сребърната халка. — Здравей, партньоре. Пораснала си… Раш.
Девойката леко кимна. На устата й изгря усмивка, неуверена като зимен изгрев.
— Здравейте…
— Освен да те прегърна — Хенриета бавно пристъпи към Дач. — Изумена съм… признавам си.
Тя потупа Дач по рамото. Ехидно се поинтересува:
— Как е рибата на Марета? Кълве ли?
— Долетяхме от Джиенах. — Кей деликатно пое ръката на старицата и я докосна с устни. — Полковник, нуждая се от вашата помощ.
— Само ти?
— Не. Империята. Расата. Светът се разрушава… госпожо Каховски.
— Отдавна не бях чувала такива думи… и това име — гласът на старицата стана леден. — Аз съм възрастна жена, гражданка на спокойна планета.
— Няма време за игри, полковник Каховски. Задава се война… по-страшна от Смутната.
Рашел с усилие откъсна поглед от Кей и погледна Фискалочи, която той упорито наричаше Каховски. Сбръчканото лице се беше изкривило.
— Какви ги дрънкаш, Дач? Ти не знаеш каква беше тази война.
— Знам какво ще е бъдещето. Събудете се, Ванда. Умолявам ви.
Каховски прехапа устни. Изрече навъсено:
— От теб изтече цяла локва, Кей. Наваля ли ви дъждът?
— Стана традиция Таури да ме посреща с лошо време.
— Много голяма чест. Помниш ли стаята, в която живееше?
— Да.
— Преоблечете се. В гардероба трябва да има дрехи с вашите размери. Как се казваш, момче?
— Томи.
— Брат на Артур ли си?
Томи и Кей се спогледаха. Дач кимна.
— Аз съм резултат от лъжлив аТан. Копие на Артур… копие на клонинга на Къртис Ван Къртис.
— О, богове — Ванда вдигна ръка към устните си с почти непресторен жест. — Какво още? Не… идете и се преоблечете.
Кей кимна. Минавайки покрай Рашел, така и неотместила се от мястото си, той докосна с устни челото й.
— Ще полудея — каза старицата, гледайки как те се изкачват по стълбите. — Или вече съм полудяла.
3
Дач бързо прерови гардероба. Имаше страшно много дрехи. Интересно защо самотната старица, чиито мъж изглежда изобщо не се появяваше вкъщи, притежаваше такава колекция? Костюми, екипи, туники, рокли — всякакви размери и модели.
Той намери светъл костюм със спортна кройка, който му беше почти по мярка, синя риза и къса бяла вратовръзка с дребна емблема на Лигата на телохранителите. Кей не възнамеряваше да крие професията си и вратовръзката му се стори напълно уместна. Томи избра черен екип, сякаш напук на Дач. На Кей му беше все едно. Миналото, недоловимо като алкарисианските „вероятности“, оживяваше наоколо.
— Тук домъкнах Арти след компенсатора. Беше в безсъзнание и го сложих в тази стая. Самият аз разправях нещо на Хенриета и мъжа й. Забавен старец; според мен нямаше търпение да се върне в центъра за управление на времето, при компютъра си. Маниак на тема игри, като теб.
— Аха. — Томи се повъртя пред огледалото, оглеждайки се придирчиво. Приглади мократа си коса и занавива ръкавите на екипа. Очевидно по някаква младежка мода.
— Тук вероятно са го хванали… — Кей огледа стаята, сякаш разчитайки да намери следи от отдавнашния погром. — Покойният булрати и механистката…
— Хванал го е меклонецът — каза Томи. — И не тук, а в онази стаичка, в която е живял. Артур ми го разказа по пътя към Граал.
Кей замълча, прецизно завързвайки вратовръзката. Отмести Томи от огледалото.
— Като на сватба си — съобщи му Томи. — Трябва ти само малко грим и ще си супер.
— Ще си навлечеш неприятности.
— Е, стига де. Казах го с най-добро чувство.
— Меклонецът обичал дъждеца… Разпозна ли стила ми на общуване с полковник Каховски?
— Откровеност?
— Пълна. Това не може да се имитира.
— А с момичето?
— Още не знам… — Кей погледна Томи. — Но не си и помисляй да я обиждаш. Тя беше мой партньор, макар и в една-единствена схватка.