— А ти досещаш ли се чия е тя? Кой е получил в другата реалност същия подарък като Къртис?
Алкарисианинът протегна крило, сякаш искаше да потупа Кей по рамото с човешки жест, абсолютно неуместен за птицеподобното.
— Вашето мислене е моята специалност. Мога да опитам да отгатна.
— Е?
— Расата с най-голям късмет в Галактиката. По-глупави от много други, с несъвършено тяло, но най-големите късметлии. Този свят е създаден за вас.
— А кой конкретно е създал нашия свят?
— Вие сте обсебени от силата и властта дори повече, отколкото булратитата. Това е човек, който получава от живота повече, отколкото иска.
— Императорът — тихо каза Кей.
Алкарисианинът спусна клепачи. Дач продължи:
— Владетелят на Ендория и Тера, покровителят на Горра, опекунът на Таури, повелителят на колониите — Грей. Просто Грей — без пищните прозвища на Къртис. В нашия свят вече никой не може да стане първи. Единствено той — Грей. Ние сме само декорация за него — единствения актьор. Театър на сенките… под сиянието на неговата власт. Къртис не е понесъл мисълта, че е само марионетка. Решил е да отмъсти…
— Вероятно си прав и Къртис е мислил по същия начин — изрече Търсещия истината.
— Знаеш ли, Грей имаше още една титла… още три свята се открояваха над останалите наравно с Тера, Ендория, Таури, Горра. Бащата на Трите сестри. Той изтърбуши непослушните си дъщери.
— И ти си изпълнен с желание за отмъщение.
— Не. Как можеш да отмъстиш на повелителя на света… Мразя Грей. Но не искам такава разплата, каквато е замислил Къртис — водеща до гибел на цялата раса.
— Ние не сме способни да мразим дълго, човеко. Алкарисианите вече не желаят вашата гибел — на нас ни е все едно.
— Надявах се да е така.
— И какво искаш от мен?
— Вие сте опознали реалността по-добре от всеки друг. Обясни ми — ако Грей е създал нашия свят, означава ли това, че живее вечно? Живее милиони години без никакъв аТан?
— Не е задължително. Този, който е създал нашия свят, би могъл да дойде в него във всеки момент. Появил се е с готово минало — и това е всичко.
— Благодаря. Иска ми се да вярвам, че наистина е така.
— И как възнамеряваш да спасиш расата си, Дач?
— Това засяга само мен.
— Повтарям — на алкарисианите им е все едно. Ние си отиваме. Аз изпълнявам мисията си — да отдам почит на расите, които са ни предавали по-рядко от останалите. Клонът натрупа много знания за тази Вселена, сега те са не по-ценни от капка вода в облаците. В мен говори любопитството.
Дач се поколеба за миг.
— Имам само един изход — убийството.
— Кого?
— Къртис Ван Къртис или император Грей, или… Бог.
Крясък — доста добра имитация на смях. Потрепване на криле.
— Кей Дач се оказа по-глупав, отколкото изглежда. Ти вече си убивал Бог — хиляди пъти. Помогнало ли ти е?
— Тогава разполагам само с двама кандидати. Но Грей е неуязвим, този свят е създаден от неговата мечта.
— Не е задължително, Дач. Нито едно разумно същество, включително и човекът, не се стреми към пълна неуязвимост. Създателят на Вселената не може да иска игра, в която не е възможно да загуби. Той е бил длъжен да допусне шанс за поражение, дори и без да го съзнава. Само че с какво ще ти помогне гибелта на създателя на света?
— Къртис ще се откаже от плановете си, сигурен съм. Сега го потиска превъзходството на императора. Сигурен ли си, че Грей е смъртен?
— Повтарям — този, който е създал света, е бил длъжен да допусне шанс за поражението си. Иначе всичко би изгубило смисъл за него — както е изчезнал смисълът за Бога.
— Търсещи истината… — Дач премина на церемониален алкарисиански прим, езикът на пределната откровеност, и алкарисианинът за пореден път беше поразен от диапазона на гласа му. — Кажи ми, беше ли докрай искрен с мен?
— Не, човеко. Все пак ние сме врагове.
— Какво скри?
— Нищо, което не би могъл да узнаеш сам.
Дач прекара ръка по гушата си, сякаш за да масажира гръкляна. Каза си няколко думи на галактически, но алкарисианинът ги разбра:
— Да убия Къртис или Грей — какъв страшен избор… Най-могъщите същества във Вселената…
— Властта — ето кой е вашият бог, Кей. Тя размътва и твоя разсъдък.
— Аз не се стремя към власт!
— Стремиш се. Но я разбираш по друг начин. На теб не ти е нужен фалшивият блясък на титлите и хиляди млади самки. Не ти е необходимо правото да даряваш вечен живот. Ти си убиец по своята същност. И за теб властта е свободата да даряваш смърт.
Дач поклати глава:
— Но и вие се стремите към власт!
— Не. Само към свобода. Затова и си отиваме.
— Успешен път — каза Кей.
— Благодаря ти, странни човеко, мразещ живота. Пожеланието за успех от врага е проклятие. Но ти си враг на самия себе си.