Но боклукът вече беше напълнил кошчето — скоро щяха да решат да го изнесат, формално в Империята не съществуваше робство, а тук имаше прекалено много хора с пожизнени договори. В местната полиция по смайващ начин оцеляваха само коренните жители на планетата, но не и изпращаните от Службата професионалисти. А пък рекламата на „курортите“ на Джиенах красеше стените на всички туристически агенции в Империята. „Традиционна школа за детски масаж“, „Танцьори-булрати в ритуала за посрещане на пролетта“, „Секция медитация и себепознание“.
Джиенах предлагаше всякакви видове секс, наркотици и невронна стимулация. Това, от което се отказваше Фамилията, беше норма за тази планета. Дори порнофилмите и еротичните списания тук се снимаха на живо, вместо да се предлагат на купувачите разрешените от министерството на културата компютърни инсценировки. Това привличаше мнозина, макар машините да произвеждаха за хората много по-красиво режисирани и „заснети“ зрелища. Организираните туристи бяха в пълна безопасност на Джиенах. Те бяха под патронажа на най-влиятелните кланове. Самотните пътници имаха повече проблеми.
Дач не взе такси — тъкмо се свечеряваше, жегата намаляваше, а до настъпването на мрака оставаше още доста време. Изминаха пътя от космическото пристанище до града с монорелсово вагонче, а след като слязоха на спирката, продължиха по тясната лента на тротоара. Не прекалено добре облечена, но явно не безобидна двойка — на колана на Кей съвсем неприкрито висеше пистолет „Стършел“, а на гърдите му проблясваше жетонът на телохранител от категория „лична“. Томи внушаваше на минувачите опасения по-скоро със спокойния си поглед, отколкото със също така явно демонстрираната „Пчела“.
Компанията от размъкнати хора, идващи насреща им, попритихна и ускори крачка. Момиче с лента на ръката за пожизнен договор сведе поглед. Кланът на нейния собственик не беше толкова силен, че да защитава всичките си роби, още повече онези, които вече не бяха толкова млади и красиви.
— Плесен — тихо каза Дач, преминавайки покрай поредната реклама. Холограмното пано канеше в клуб за „садомазохизъм за всички възрасти“. Подобни клубове имаше из цялата Империя, но там мазохистите отиваха по собствено желание. А тук кой знае защо се озоваваха хора, сключили пожизнен договор, много често — непълнолетни.
— Аха — равнодушно се съгласи Томи. Неговите шестнайсет години и без това не бяха кой знае колко дълъг срок, но той помнеше само последните пет. Четири от тях беше прекарал с Кей на Джиенах.
Дач погледна юношата, но не каза нито дума. Когато реши да вземе Томи със себе си на анархичната планета, Кей много добре знаеше какво очаква момчето: или психиката му ще се закали, или ще се превърне в циничен подлец. Все още не можеше да разбере какво се е случило и дали не се е появил трети вариант — студено безразличие.
— Ще отскоча да взема бира. — Томи кимна към отворената врата на някакво магазинче. Дач хвърли поглед към табелата — магазинът се охраняваше от клана Крим. Напълно надеждно заведение. В такова би рискувал да пусне Томи дори в самото начало, когато беше на дванайсет.
— За мен две „тъмни“ — каза Кей, като спря. Не желаеше изтънчена прохлада, след която задухът да го връхлети с нова сила.
Томи притича до вратата — строен тъмнокос юноша, с все още по детски меко лице, в сини джинси и тениска с надпис „Голямата игра е Смъртта!“, помагаща му да изглежда свой сред джиенахската младеж. В погледа, с който го изпрати Кей, нямаше привързаност — само обичайната загриженост.
В края на краищата, нали трябва да поемеш отговорност за тези, които си опитомил, макар че Бог му беше свидетел — същият този Бог, — че той не възнамеряваше да опитомява малкия си убиец.
Дач стоеше на тротоара, загледан в потъмняващото небе. Канеше се да вали дъжд — кратък, но все едно, щеше да стане по-приятно. С крайчето на съзнанието си фиксираше всеки минувач, оказал се прекалено близо, неподвижните отблясъци на прозорците и въртенето на детектора за оръжие, разположено на кръстовището.
Професионалистите с неговия профил и от неговата класа никога не се отпускаха.
9
Сънят беше кошмар, но Кей забрави за него, когато вратата изскърца и се наложи да се събуди. Преди влезлият Томи да включи осветлението, лъчът на прицела вече беше докоснал гърдите му с нежното си оранжево петънце.