Цяла секунда се гледаха един друг: Дач — от леглото, Томи — от прага. После Кей скри бластера под възглавницата. Не „Стършел“-а, върху който не би заспал и дебелокож булрати, а обикновена „Пчела“ — любимият модел на професионалистите.
— Решил си да станеш лунатик или сънува някой псилонец? — избухна Дач. — Не пропускам да уцеля един и същи човек два пъти…
— Ти викаше.
— Какво?
— Викаше. Нещо ти се е присънило — сви рамене Томи, излизайки.
— Почакай… — Кей седна. Адреналинът още бушуваше в кръвта му, но вече започваше да си спомня. — Какво именно виках?
Томи се поколеба. После, сякаш имитирайки гласа на Кей, произнесе:
— Не ме гледай… Не гледай!
Кей си спомни.
— Тръгвам си — каза Томи.
Дач погледна часовника. Четири по стандартния цикъл. На Джиенах дните и нощите бяха кратки, зад плътните пердета вече беше съвсем светло.
— Седни, Томи.
Юношата приседна на леглото. Спалнята беше малка — както всичко в този евтин апартамент. Дач порови в нощното шкафче, извади бутилка бренди и отпи. Попита:
— Искаш ли?
— Нали съм още мъничък? — с очарователна усмивка отвърна Томи.
— Не се превземай.
— Не, не искам.
Кей постави бутилката на пода, но не сложи капачката.
— Още ли ти се спи?
— Защо?
— Искам да ти разкажа нещо. След това няма да можеш да заспиш.
— Говори. — Томи се прозина. — След твоите викове съм бодър и отпочинал.
Дач отпи още глътка. Изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото потиснат.
— Всъщност не извиках това нещо.
— Нима?
— Тогава не го извиках. На Хааран.
— Където са те нарекли Шарката?
— Точно така. Разбра ли защо?
— Погледнах в медицинския справочник — в гласа на Томи се появи любопитство. — Нищо особено, но преди трийсет и шест години е имало пандемия. Загинали са главно деца.
Очите им се срещнаха и Дач кимна.
— Браво. Тогава разполагахме със седмица… най-много две. И негласна заповед — да не оставяме живи. Трябваше да загине цялата колония, за да не посмее никой друг свят на Империята да преминава под властта на чужди раси. Цялата, разбираш ли? Едноседмичен срок и никакво тежко въоръжение.
Той се пресегна към бутилката, но се отказа.
— Десетина бомбардировачи щяха да се справят за ден. А така… двайсет хиляди доброволци на планета с половин милионно население. Наистина, имахме тежки танкове, именно те прегазиха цялата им армия. Която бе също така набързо събрана като нашата. Всички пълнолетни мъже на Хааран… със скапани оръжия в ръце. Останаха четиристотин хиляди. Жени и деца.
Голите рамене на Томи потрепнаха.
— Онази гадина… прославеният помощник на самия Лемак… полковник Щаф… — гласът на Дач неочаквано се разтрепери. — Той събра гражданите в концлагери… импровизирани. Стадион, пълен с жени и дечица… район в пустошта, ограден с бодлива тел с течащ ток и пълен с деца… Те вървяха като овце. Очакваха да бъдат сортирани и заточени. Той ги събра всичките заедно, Томи! Разбираш ли? Щеше да е по-лесно по домовете… поред. Но част от тях би избягала, щяха да се досетят. Само единият от континентите беше заселен, гола степ — няма къде да се скриеш, но част от тях биха се измъкнали.
— Пийни си — тихо каза юношата.
— Протакахме три дни. Чакахме военни кораби… терор-групи с техните газове и вируси или просто бомбардировачи. После Щаф събра офицерите… аз временно имах чин лейтенант. И каза, че ще се наложи да работим сами.
— Пийни си, Дач.
Кей отпи.
— Много от нас отказаха. Страшно много. Категорично. Качиха ги в транспортьори и ги изпратиха обратно. Всички долетяха до целта. После им дадоха ордени — онова скапано „Огнено острие“, втора степен. Честна дума. Останаха половината, дори по-малко. Тези, които разбираха, че така трябва. Девет хиляди. Пресметнахме — по четирийсет и четири за всеки. Плюс по още четири десети — той се засмя с нелеп, едва ли не пиянски смях. — Всички бяха готови да убиват пуберите на твоята възраст. И жените, колкото и да е странно. Най-трудно се оказа с децата. Аз първи казах, че ще мога. И добавих, че предишната година шарката е избила повече деца, отколкото ние ще успеем, дори и да искаме. И така си заслужих… прякора. Във вестниците не се появиха имена — цензурата бдеше. Но думите на лейтенанта, „превърнал се в шарка“, дълго време се мяркаха по страниците. Не знам как алкарисианинът е научил името ми и защо го е запомнил.
— Необходимо ли беше това, Кей? Да се убиват всички?
— От стратегическа гледна точка — не. Разбихме инфраструктурата на планетата и смазахме трудоспособните мъже. Тези обезумели жени и плачещи дечица нямаше да са подкрепа за алкарисианите. Виж, от политическа… не знам. Искаш ли да слушаш по-нататък?