Томи едва доловимо се поколеба:
— Да… добре.
— В моята група имаше девет войници. Падна ни се гимназия, в която държаха около петстотин ученици. От шест– до шестнайсетгодишни. Те прекараха три дни в спортната зала, спяха натъркаляни по пода, ядяха някакви гадости, пред единствената тоалетна постоянно имаше опашка и смрадта от нея се носеше из цялата зала. В първия ден, както ни казаха охранителите, те все още са пеели песни, училищни химнове… после престанали. Ние влязохме и аз съобщих, че ги пускат по домовете. Да излизат един по един, да се разписват в специалната книга и да помнят гнева на императора за цял живот. Те веднага живнаха и зашумяха. Аз стоях на двора с лазерник „Стария Боб“ — оттогава мразя този модел. Вечер, полумрак. Децата излизаха, а аз стрелях в гърба им. Нито шум, нито кръв… само косите на тила им димяха. Двама от нашите отмъкваха труповете зад ъгъла, на площадката. След половин минута — следващия. Сетне — третия… После помолих за смяна и момчетата, тези доскорошни фермери, които вярваха в дълга, но се държаха, сякаш бяха на собствената си екзекуция, се съгласиха неочаквано лесно. Повръщах пет минути в учителската стая, после се измих и отидох да мъкна телата. Знаеш ли какво видях? Тези двама малоумници, които носеха първото дете като спящия си син, изписваха върху бетона с телата думата „ГРЕЙ“. Цапардосах ги по веднъж, реших че от страх са се надрусали с наркотици. Това като че ли ми помогна. После отидох в залата, където имаше още шест от нашите. Не, те не биеха децата, не ги плашеха, не изнасилваха по-големите момичета. Просто те, мъчениците-доброволци, изведнъж се бяха изпълнили с весел ентусиазъм. „Момче, пусни момичето първо! Бъди кавалер!“ „Дребосъче, ти ще успееш ли да стигнеш сам до вкъщи? Сериозно? Е, върви…“ Всички бяха като упоени, всички. И червенокосият дебелак, който плачеше по пътя към училището и разправяше, че самият той, горкичкият студент, има две деца и съжалява, че се е съгласил; че от сутринта не е излизал от клозета — от нерви го било хванало разстройство. Всичките бяха пияни. От кръв, смърт, власт. А това, че властта им е над деца, ги подлудяваше още повече. Тогава разбрах — колкото по-беззащитна е жертвата, толкова по-сладко е това чувство. От техния пример го научих. Аз самият започнах да убивам още когато бях дребен сополанко…
— Кей, не бива — Томи изведнъж докосна рамото му. — Спри, не разказвай повече. От това ти става по-зле.
Дач гледа ръката му дълго и със смайване. После поклати глава:
— Ще довърша. Отново излязох навън, взех винтовката и зачаках. Излезе момче на осем години — и се обърна. Сякаш усети нещо. Погледна ме и каза: „Не бива!“
— И ти му извика „Не ме гледай“?
— Исках да извикам… Младежът, студентът, който водеше момчето по коридора, го хвана за рамото и изкрещя: „Застреляй пикльото!“
— И ти…
— Стрелях — сухо каза Кей.
— Все пак ти си боклук.
— Нещо подобно ми казаха в щаба. Наистина, по друг повод — когато доложих, че след изпълнението на задачата всички от групата са загинали при засада. Нямаше време за разследване. Не ми повярваха, но не опитаха да си изясняват какво точно е станало.
— А имаше ли засада?
— От един човек. А сега си върви и ме остави да си довърша бутилката на спокойствие.
Томи сви рамене и излезе.
10
— Честно казано, все ми е едно кого ще се наложи да убия — каза Кей.
Без да спира да маже филията си със сладко, Томи го погледна косо:
— А не мен — не.
— Разбирам. Но да се добереш до Къртис Ван Къртис е значително по-трудно, отколкото до императора. Така че можеш да се отпуснеш.
Юношата изхъмка, сви рамене. Попита:
— А друг изход няма ли?
— Очевидно не. Алкарисианинът сметна плановете на баща ти за напълно реални. Къртис наистина е способен да отведе част от хората в други вселени. Това ще е краят за Грей, но и за цялата Империя. А алкарисианинът мисли също, че Грей може да бъде унищожен.
— Вярвам му. — Томи си наля кафе. Погледна в широкия прозорец, заемащ цялата стена на малката трапезария. На улицата беше мрачно и тихо — Джиенах се събуждаше по-късно сутрин.
— Ако ти беше Къртис-старши, щеше ли да се откажеш от приумицата си с „Линията на бляновете“ след смъртта на Грей?
— Изобщо нямаше да се захващам с нея. Веднага щях да я зарежа. — Томи се усмихна, превръщайки се за миг в младеж от корицата на модно списание. — За какво ми е?
Дач помълча. Изглежда Томи дори не си спомняше за нощния им разговор. И сега нищо не го учудваше.