— Знаеш ли, понякога ми напомняш за силикоидите. Със спокойствието си.
— Тогава нека да са клаконците.
— Напразно мислиш така. Те са доста емоционални… просто техните емоции са трудни за проумяване от хората.
— Ти знаеш най-добре. Твоите реакции също са нестандартни.
Дач потисна желанието си да зашлеви хлапака. Този стил на общуване между тях се бе наложил прекалено отдавна, за да го променят тепърва. В началото Кей дори се радваше — когато стаеният у юношата страх отстъпи място на равнодушната ирония.
После стана късно.
— Разбираш ли какво точно казах?
— Че искаш да пречукаш императора. Но ти май винаги си искал това.
— Сега ще пристъпя към действие.
— Ще превземеш двореца с щурм?
— Не. След месец е Преклонението Ничком.
Томи се пресегна за салфетка. Отбеляза:
— Императора, струва ми се, са го убивали пет пъти. Искаш да бъдеш шестият, забравил за аТана, така ли?
— Винаги го помня, момче. Това е мой проблем, както ти някога ми каза. Нали?
— Аха — Томи се изправи. — Кафето ти изстина. Да тръгвам?
— Утре излитаме… към Таури или Ендория — още не знам. С мен ли си?
— Разбира се. Може ли да се включа към игровата мрежа? Днес във виртуала е четвъртфиналът на „Повелителите“.
— По дяволите! — Кей се изправи и сграбчи Томи за ръката. — Какво, лутането из електронните лабиринти е по-важно за теб от живота ли?
— Едното не пречи на другото.
— Томи, досега говорихме за неща, дори мисленето за които се наказва със смърт. Това е всичко, сега сме смъртници! Разбираш ли? Нямаме шансове, абсолютно никакви! Просто не виждам за себе си друг изход, освен да опитам. Винаги съм воювал за благото на човечеството, макар че то не ме е обичало особено много. Не е задължително да се забъркваш, дори можеш да се върнеш при Къртис, той ще ти прости. Обаче ти се съгласяваш да тръгнеш на смърт и веднага отиваш да размахваш мечове в несъществуващ свят. Томи, какво ти става?
Юношата сви рамене. Дач изведнъж се почувства стар, страшно стар, за пръв път от половин век. Древен идиот, умеещ да убива и да разговаря на езиците на чужди раси. И неразбиращ единствения човек, хлапето, заедно с което възнамеряваше да умре.
— Дач, аз просто обичам да играя. И това е всичко. Какво сега, да седя и да се вайкам, че охраната на Грей ще ни попилее?
Томи гледаше Кей и за миг му заприлича на Артур. За кратко двамата започнаха да си приличат не само външно — момчето, което той водеше към Граал и момчето, убило Кей на Каилис.
— Иди — Дач пусна ръката му, — воювай. Трябва да направя няколко посещения и да възобновя пропуска. Между другото, искаш ли да ти обясня защо на орбиталните бази игрите са забранени?
— Да.
— Както ти казах — защото във всяка игра може да се победи.
— Е, и? — в гласа на Томи изведнъж потрепна жална детска нотка.
— Какво правиш, когато в играта те повалят или те поставят на колене?
— Презареждам и тръгвам отначало.
— Именно. С това се свиква бързо. Започваш да вярваш, че смъртта е обратима…
— Тя и без това е обратима.
— …И винаги може да се започне наново. Вместо яростта остава хазарта. Вместо омразата — честолюбието. Вместо страха — обидата. Може да си ас в най-добрия симулатор за пилоти, но ще разбиеш кораба си при първото кацане. Може да си по-добър снайперист от мршанците, но да не уцелиш врага дори с интелектуалник. Нито един професионалист не играе игри.
— Значи аз съм любител…
— На тениската ти е написано „Голямата игра е Смъртта!“, Томи. Това не е вярно. Животът е голямата игра. Кажи, какво ще стане, ако аз вляза с теб във виртуала, в този ваш шибан лабиринт с чудовища?
— За професионалистите е забранено — бързо отвърна Томи.
— Правилно. И не защото ще заема първо място — там има прекалено много неизвестни за мен неща. Но ще ви разваля играта. Аз ще започна да живея там. А животът е такава мръсна работа, че всички хлъзгави огнедишащи чудовища, за които всяка сутрин разказваш в захлас, ще ти се сторят мили и добродушни. Иди да играеш. Но помни — не във всички игри се побеждава… По дяволите, това сигурно ти е останало от Арти. Безкраен аТан. Но той разбра, в края на краищата…
Кей излезе бързо, без да даде на Томи възможност да отговори.
Част II
ВАНДА КАХОВСКИ
1
— На Вселената не са й познати понятия за добро и зло. Взимайки за отправна точка морала на чуждите раси или дори на различните социални групи при хората, ще получим толкова разнообразни резултати, че критериите съвсем ще се изгубят. Етично ли е унищожаването на слабите индивиди? Да, от гледна точка на булратитата или на обществото на Кийт. Етично ли е унищожаването на потенциално разумните чуждопланетни видове? Да, от гледна точка на всички раси с изключение ма алкарисианите и псилонците.