Томи мълчеше. Дач се пресегна и го потупа по рамото:
— Не разчитай на това, момче. Още никой не ме е убивал два пъти.
— Ако наистина го мислиш, би трябвало ти да ме убиеш — злобно произнесе Томи. — Или да ме продадеш в някой публичен дом на Джиенах.
— Защо да го правя? Нямаше да имам голяма полза, а и щях да си изгубя компанията — Кей погледна косо екрана. — Закопчай си колана, близо сме до изходната точка.
— Не си прав. Отношението ми към теб е много добро.
— Добро — това е повече от нищо. Ние така и не успяхме да станем приятели — ето кое е неприятното. Партньори с временно съвпадащи интереси — да. Но нищо повече.
— Ти изобщо нямаш приятели!
— Това е разкош, за който съм недостоен…
Корабът завибрира — хипердвигателите се изключиха. На екраните за визуален обзор тъмата се смени с белезникава мътилка.
— Гробище на неродена материя — каза Кей. — Вероятно алкарисианската вероятност изглежда по този начин. Сега минаваме през трилиони несъществуващи светове.
— Поет…
Избухване — и отново тъмнина върху екраните, разредена от искричките на звездите.
— Излязохме далеч — отбеляза Томи.
— Не можеш да се приближиш до нормални планети с нашия кораб. Таури има доста прилична отбранителна мрежа — ако забележат колапсарния генератор, ще ни направят на пух и прах. Подготви ли капсулата?
— Ако говориш за ръждясалия ковчег, който купи на битака — да, подготвих го. Изключих блока за безопасност и пултът се разблокира.
— Браво. Събирай багажа, аз ще разположа кораба във висока орбита.
Томи тръгна към капсулата с леко клатушкаща се походка. Гравитационният генератор беше регулиран през пръсти и полето на изкуственото притегляне се отличаваше със странна неравномерност. Юношата се спря на вратата:
— Кей, защо все пак Таури, а не Ендория?
— Тук живее една жена, в която бих могъл да се влюбя.
— Защо „би могъл“?
— Не си подхождаме по възраст.
Ако Рашел слушаше този разговор, радостта й нямаше да трае дълго.
— А, онова момиче… — промърмори Томи.
— Не, онази старица.
2
Рашел дойде при Хенриета три дни след скарването им. Лошото време продължаваше — ледени ветрове и кратки поройни дъждове, унищожаващи остатъците от реколтата. Впрочем, сега това наистина беше заради повреда в климатизатора — балансът между търсенето и предлагането беше възстановен.
— Донесох ви ябълки — съобщи момичето, без да поздрави. — Имаме още малко, а от вашата градина са ометени до една.
Старицата, занимаваща се с доста необичайна дейност — разглобяването на древен лъчев пистолет „Кариера“ — сложи настрана оръжието. Погледна замислено Рашел.
— Мислех, че ще си обидена още поне седмица…
— Изобщо не съм се обиждала. Просто не съм съгласна с вас.
— Седни. Не, първо отнеси ябълките в кухнята. И включи печката.
Когато след няколко минути Рашел се върна, лъчевият пистолет беше изчезнал някъде, отстъпил мястото си на поднос с кафеник.
— Питай — добродушно каза старицата. — Всичките ти желания са изписани на лицето ти, момиче.
— Как да постъпя в Лигата на телохранителите?
Хенриета издаде странен звук — нещо средно между изхилване и вдишване:
— Много лесно. Когато след две години станеш пълнолетна, можеш да подадеш молба в местния филиал на Лигата, да платиш вноска и да получиш категория „М“. Ако след година набереш петдесет бала по скалата за сложност, ще преминеш в категория „Н“ — това е вече пълноправен член на Лигата. Още сто бала — категория „О“. И така до категория „П“ — дванайсетата, най-високата от общите степени.
— А какво означават тези букви?
— „П“ — пазител, „О“ — опекун, „Н“ — наблюдател…
— А „М“?
— Месо.
Рашел мълчеше.
— От група „М“ в група „Н“ минават около 40 процента. Останалите плащат изходна вноска… или загиват.
— А Кей в категория „П“ ли е?
— Не. Той е в първата стотица — това са вече личните категории. Той имаше „С“, доколкото си спомням.
— Смърт? — момичето вдигна поглед.
— Да. Браво. Личните категории са само три. „А“ — ангел, „Д“ — дявол и „С“ — смърт. Те се характеризират с улегнал стил на работа.
— Не можете да ме разубедите.
— И през ум не ми минава. Ако искаш, отиди в Лигата — дори ще ти помогна да тренираш. Притежавам най-почетната категория „П“. В Лигата можеш да се научиш на много, друг е въпросът, че това няма да ти помогне да намериш Кей.
— Ще видим…
На вратата се почука — фино и деликатно. Хенриета се намръщи: