— Това обяснява… поне инсценировката — измърмори той.
Иван повдигна вежди.
— Как?
— Аз се натъкнах на това откритие в обратния ред. Искали са мнимото ми идване тук да бъде открито, да, неизбежно, но не е трябвало да бъде открито първо. Тези данни… — Майлс махна с ръка към екрана — е трябвало да привлекат вниманието към склада. Вместо да започнат с регистрите и после да проверят инвентара, следователите щяха да започнат с двайсет и седмо отделение и после да видят кой е идвал тук. И тогава щяха да попаднат на мен, току-що уволнен офицер, който няма работа в склада. Така инсценировката щеше да е много по-убедителна.
Той замълча за миг и подреди мислите си. После се обади в Криминологията на ИмпСи и повика старшия дежурен офицер. След това набра домашния номер на доктор Вон Уедел.
Включи се автоматичен секретар, който му каза да остави съобщение. Уедел, изглежда, не искаше да нарушават спокойния му сън. Майлс отново опита, със същия резултат. После изчака цели три секунди, за да възвърне самообладание, обади се на имперската гвардия и нареди на дежурния офицер да прати двама от най-едрите униформени сержанти в жилището на биолога със заповед на всяка цена да го събудят и незабавно да го доведат в щаба на ИмпСи.
И все пак мина цяла вечност — навън сигурно вече почти се разсъмваше, — докато най-после събере цялата група в Оръжия IV. Уедел все още мърмореше под нос, че са го събудили толкова грубо посред нощ. Стига благоразумно да не повишаваше глас, Майлс предпочиташе да не му обръща внимание. Двамата с Иван не бяха мигнали цяла нощ.
Криминологът пръв получи думата, за да даде заключения за външния вид на малкия запечатан биоконтейнер.
— Местен е няколко пъти — каза той. — Има отпечатъци от пръсти, не съвсем отскоро… — Офицерът надлежно ги записа с лазерен скенер, за да ги сравни с отпечатъците на персонала от склада, а после и с останалата част от населението на Империята, ако се наложеше. — Сигналната система изобщо не се е активирала при изнасянето на контейнера от склада. Няма косми и нишки. Едва ли ще открием много прах, като се имат предвид въздушните филтри в помещението. Повече нищо не мога да кажа. Ваш ред е, господа.
Той отстъпи назад. Иван се приближи, свали кутията от лавицата и я постави на осветената маса, донесена специално за целта. Контейнерът бе затворен с елементарен цифров шифър. Иван го откри в инвентарния си списък, набра го и повдигна капака.
— Такааа — провлачи той, когато надникна вътре и после отново направи справка със списъка си. Изолираната с гел кутия беше разделена на шест части. Три от тях бяха пълни с кафяви капсули, достатъчно малки, за да бъдат глътнати от дете. Останалите бяха празни. — Шест запечатани капсули, поне така пише тук, едната извадена за проучване преди пет години и отбелязана като унищожена. Трябва да са останали пет — само че тук са три. — Иван даде знак и криминологът отново се наведе над контейнера, за да провери ключалката отвътре.
„Всичко е ясно!“ — мислено извика Майлс. Извадената преди пет години капсула щеше да усложни нещата, но лабораторните записи навярно щяха да им помогнат.
— Искате да кажете, че цяла седмица съм си блъскал главата да възстановя оная гадост, докато тук е имало непокътнати образци, така ли? — изпъшка Уедел.
— Да — усмихна се Майлс. — Надявам се, че обичате иронията.
— Не и в този час.
Криминологът вдигна глава.
— Ключалката не е разбивана.
— Добре — отвърна Майлс. — Контейнерът отива в Криминологията за пълно проучване. Иване, не се отделяй от него нито за миг. Уедел, вземете един от образците за молекулярен анализ — искам да потвърдите, че наистина е същата гадост, която извадихте от чипа на Илян. Няма да напускате сградата — можете да получите същата лаборатория в клиниката и всичко каквото ви трябва, но никой — никой — освен вас да не докосва образеца. Ще докладвате единствено на мен. Последните две капсули ще бъдат поставени в нов контейнер на лавицата, заключен с моя ревизорски печат. Надявам се, че този път нищо няма да изчезне. — „Макар да ми се струва, че в джоба ми ще е на по-сигурно място.“