Хароче, гадината, се бе прибрал да спи един час след полунощ. Докато го чакаше да дойде, Майлс закуси в кафенето на ИмпСи. Това беше грешка, разбра той, когато установи, че клюма над чашата с кафе. Не можеше обаче да си позволи почивка.
Когато генералът се появи, Майлс се прозяваше. И Хароче се прозяваше.
— Е, лорд Воркосиган, някакъв напредък?
— О, да. — Майлс бързо го информира за събитията от последните часове. Когато свърши, Хароче вече бе съвсем буден.
— По дяволите! — въздъхна временният шеф на ИмпСи. — По дяволите. С това отпада и последната надежда да не е вътрешна работа.
— Боя се, че е така.
— Така че имаме нов списък. Колко души може да са знаели за капсулите?
— Като начало, инвентаризиращите групи в склада през последните пет години.
— И агентите, които са ги открили и донесли — прибави Хароче.
— И всеки, който е работил тук по онова време и може да е бил приятел с тези агенти. — Майлс започна да брои. Чудеше се дали ще му стигнат пръстите. — Контейнерът е затворен с печата на шефа на комарския отдел, предшественика на Алегро. По онова време самият Алегро все още е работил на Комар като началник на местното бюро. Проверих. Освен това… всички комарци от онези революционни групи, които не са били арестувани или които са били осъдени и неотдавна са били освободени. Хората, с които те са приказвали в затвора… Този списък също не е зле да се провери, макар че, както казвате… проникването в комуникационния пулт ме навежда на мисълта, че и това е вътрешна работа.
Хароче си записа.
— Ясно. Боя се, че списъкът не е кратък.
— Не. Въпреки че е много по-кратък от жителите на трите планети, с които започнахме. — Майлс се поколеба, после неохотно прибави: — Нямам представа дали брат ми лорд Марк — моят клонинг — е знаел за това нещо. Налага се да проверим.
— Смятате ли, че…
— Физически не е възможно — увери го Майлс. — Марк е прекарал последните шест месеца на колонията Бета. От началото на семестъра всеки ден е ходил на лекции. — „Надявам се.“ — Алибито му подлежи на доказване.
— Хм — скептично изсумтя Хароче.
— Спомняте ли си нещо за този период?
— Тогава все още бях заместник-началник на вътрешния отдел. Точно преди последното ми повишение. Спомням си напрежението около комарците във Ворбар Султана. Случаят, с който се занимаваше нашият отдел, беше свързан с антиправителствена група в областта на Ворсмит, заподозряна в опит за внос на забранено оръжие.
— Е, надявам се, че вашите момчета ще помогнат да проучим този въпрос. Извършителят трябва да е имал достъп до вътрешните системи на ИмпСи, освен интелигентност и кураж. Краткият списък ще обхване хората, които са и в двата списъка.
— Защо смятате, че е бил само един човек? — попита Хароче.
— А, да. Благодаря ви. — Генералът, напомни си Майлс, имаше опит в тези неща.
— Не че не предпочитам да е така — призна Хароче. — Вместо да си имаме работа със заговор.
— Ммм. Сам човек или група, мотивът става… сложен. Защо мен? Защо са ме избрали за изкупителна жертва? Дали се касае за лична омраза, или е било случайно — може би просто защото съм единственият офицер от ИмпСи, уволнен точно в подходящия момент?
— Ако позволите да отбележа, милорд, в тези случаи мотивите са доста несигурно нещо. Прекалено са ефимерни. Винаги съм се придържал към фактите. По-късно можеш да развиеш теориите си за мотивите — над победната чаша бира. Когато знаеш кой, ще разбереш и защо. Признавам, че това е чисто философско предпочитание.
„Когато знам защо, ще разбера и кой.“
— Вярно е, може да няма нищо лично. Веднага щом престъплението беше открито… веднага щом установихме, че е престъпление, убиецът… всъщност не мога да го нарека убиец, струва ми се.
Хароче тъжно се усмихна.
— Липсва ни труп.
Въпреки обърканите си спомени, Илян не приличаше на зомби. Ала Майлс си спомни измъчения му дрезгав глас, който умоляваше за бърза смърт…
— Убиецът — продължи той — непременно е трябвало да открие изкупителна жертва. Защото това не е случай, който може да се прати в архива, без да е решен. Знаел е, че ИмпСи няма да се успокои, докато не го разнищи.
— Адски сте прав — изръмжа Хароче.
— Откриването на оная гадост долу е било подготвено внимателно, защото е било неизбежно.
— Три дни — кисело се усмихна Хароче. — Вие претърсихте цялата ИмпСи само за три дни.
— Не цялата, само щаба. И по-скоро бяха четири дни. И все пак… някой трябва да се измъчва в очакване. Надявам се. Ако е искал да подложи крак на бившия лейтенант Воркосиган и вместо това се е сблъскал с имперския ревизор Воркосиган… все едно да хвърлиш въдица за пъстърва и да хванеш акула. В края на краищата, може да съм слязъл долу точно навреме. Ако е очаквал да има още няколко седмици преднина, нашият убиец спокойно може да е възнамерявал да скрие следите от инсценировката в склада и да опита нещо друго. Господи, какво ли не бих дал, за да науча.