Майлс взе своето копие на доклада.
— Искам да го прегледам.
— Моля — отвърна Хароче. — И ако успеете да откриете нещо, което съм пропуснал, непременно ме уведомете. И на мен не ми с приятно да науча, че един от хората ми е предател, въпреки произхода му.
Генералът се сбогува и Майлс го последва. Ако се върнеше на приема, жените щяха да го обсипят с въпроси, на които в момента не можеше да отговори. Не завиждаше на Грегор, който трябваше да продължи да се държи така, сякаш нищо не се е случило.
Пътуваше с колата на графа за щаба на ИмпСи, когато зрението му внезапно се изостри. Порутените сгради, които се виждаха през покрива, и ярко осветените небостъргачи зад тях му се сториха нереални, сякаш бяха станали ио-плътни, сякаш всеки момент около тях щеше да лумне зелен огън. Имаше време само колкото да си помисли „Мамка му, мамка му, мам…“ и гледката избухна в познатите пъстри фойерверки. После настана мрак.
Дойде в съзнание легнал на задната седалка. Изпадналият в паника Мартин се бе навел над него. Куртката му бе разкопчана. Покривът беше вдигнат и той потръпна от студ.
— Лорд Воркосиган? Милорд, по дяволите, умирате ли? Престанете, престанете!
— Ннн… — успя да се изтръгне от гърлото му. Устата го болеше и той докосна влажните си устни. По пръстите му останаха червено-кафяви петна.
— Всичко е наред, Мартин. Това е, хм, обикновен пристъп.
— Така ли изглеждат? Помислих, че са ви отровили, застреляли или нещо подобно. — Младежът не бе много облекчен.
Майлс се опита да седне и Мартин се поколеба дали да му помогне, или да го накара да остане легнал. Езикът и долната му устна бяха прехапани и кръвта течеше по най-хубавата му униформа.
— Не трябва ли да ви закарам в болница или на лекар, милорд?
— Не.
— Тогава нека поне ви закарам у дома. Може би… — Загриженото лице на шофьора се обнадежди. — Може би госпожа майка ви скоро ще се прибере.
— И да се отървеш от мен ли? — измъчено се засмя Майлс.
Отчаяно му се искаше да продължи за щаба на ИмпСи. Беше обещал на Галени… Но не бе прегледал новите данни. И все още не се чувстваше добре. Виеше му се свят и беше изтощен, както винаги след пристъп.
Военните лекари имаха право. Фактът, че припадъците се предизвикват от стрес, гарантираше, че винаги ще се появяват в най-неподходящия момент. Наистина негоден за служба. За каквато и да било служба. Негоден.
„Мразя всичко това!“
— Към къщи, Мартин — въздъхна той.
ГЛАВА 25
На следващата сутрин се събуди с типичния след пристъп „махмурлук“. Двете болкоуспокоителнн таблетки не му помогнаха особено. Симптомите с всеки следващ път ставаха все по-тежки. Или просто по-ясно ги разпознаваше, защото вече не бяха придружени от следзашеметителна мигрена или самоубийствена депресия. „Скоро трябва да отида при Ченко.“
Той занесе в стаята си каничка с кафе и се заключи. През остатъка от сутринта подробно проучи доклада на Хароче.
Самият недостиг на данните ги правеше още по-убедителни. Ако допуснеше, че инсценировката е двойна, трябваше да има още нещо. Уликите бяха сериозни, но това не ги правеше доказателства. Колкото и да се опитваше обаче, Майлс не успя да открие слабо място в логиката.
Мисълта за срещата с Галени го ужасяваше, защото не можеше да му съобщи нищо оптимистично. Комарецът бе прекарал нощта в една от временните килии в щаба на ИмпСн, които бяха заменили огромния подземен зандан от времето на Ецар. Дъв щеше да остане там до официалното предявяване на обвинение, след което щяха да го прехвърлят в някой мрачен военен затвор. „Задържан по подозрение.“ Бараярските военни закони бяха малко неясни по въпроса за точно колко време може да задържат някого само по подозрение. „По-вярно е да се каже задържан заради параноя.“
Тъжните му размисли бяха прекъснати от доктор Уедел, който се обаждаше, за да попита кога може да се прибере вкъщи. Майлс му обеща да дойде и да изслуша доклада му. Щом не можеше да освободи един пленник на ИмпСи, поне можеше да пусне друг. Облече си чиста, макар и не толкова нова униформа, сложи си ревизорската верига, намаза прехапаната си устна с мехлем и нареди на Мартин да изкара колата.
Миризмата на лекарства и химикали в клиниката на ИмпСи все още го изпълваше с неприятно усещане. Когато влезе в лабораторията на Уедел, Майлс видя в ъгъла разхвърляно походно легло — доказателство, че биологът е изпълнил заповедта му и не си е тръгнал без разрешение. Самият Уедел носеше дрехите си от предната сутрин, макар че очевидно бе успял да се избръсне.
— Е, милорд ревизор, навярно няма да се изненадате от това, че вашата находка е същият прокариот като онзи, който открихме в чипа. Дори е със същия сериен номер. — Биологът го отведе при комуникационния пулт и илюстрира обясненията си с подробно сравнение на двете проби.