— Ами взводът? Всички ли са добре? Измъкнахме ли бараярския пленник?
— Да, всички са добре. А бараярецът, хм… ще оживее. Запазих краката му — има голяма вероятност хирургът да успее да му ги зашие. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ.
— Какво? Тежко ли е ранен?
— Хм… Ще повикам капитан Куин, господин адмирал.
— Незабавно — изсумтя Майлс.
Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си — лейтенант Ворберг? В ръката и крака му се вливаха интравенозни системи с плазма. Останалата част от тялото му бе покрита с топлинно фолио. Проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в скоковата си седалка. Совалката премина през бърза поредица от маневри в подготовка за скачване с кораба.
Първо качиха ранения заложник. На две части. Майлс изскърца със зъби при вида на войника, който носеше голям хладилен контейнер. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв. Тъкмо се беше отказал да чака Куин и се освобождаваше от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.
Бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на телесния си костюм и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното и лице беше бледо от напрежение, в кафявите й очи проблесваше страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин нямаше да е при него.
— Добре ли си? — пресипнало попита тя.
— Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.
— Зеленият взвод изведе екипажа на отвлечения кораб. Всички. Нанесени са някои щети на оборудването — застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но нямаме жертви.
— Хвала на Бога и сержант Таура. А похитителите?
— Пленихме големия им кораб и деветнайсет души. Убихме трима. Всички са на борда. Шест-седем души избягаха със скоковия си катер. Той е съвсем леко въоръжен — на толкова голямо разстояние от най-близкия скоков пункт „Ариел“ спокойно може да ги настигне. Ти решаваш: можем да ги оставим, да ги взривим или да се опитаме да ги заловим.
Майлс разтърка лицето си.
— Разпитайте пленниците. Ако са от същата банда, която миналата година отвлече „Солера“ и уби всички пътници и екипажа, станция Вега ще плати награда и за една и съща операция можем да получим три пъти повече. Тъй като веганците предлагат същата награда за доказателство за смъртта им, внимателно документирайте всичко. Ще им наредим да се предадат. Само веднъж. — Той въздъхна. — Предполагам, че нещата не са минали точно според плана. Пак.
— Всяка операция за спасяване на заложник, при която не са дадени жертви, може да се смята за пълен успех. Ако корабният хирург не зашие наопаки краката на твоя нещастен бараярец, успехът ни е стопроцентов.
— Хм… да. Какво се случи, когато… Паднах ли? Какво стана с Ворберг?
— За съжаление, ранихме го ние. Ти падна и адски ни изненада. Скафандърът ти излъчи нещо неразбираемо, после се задейства плазменият ти пистолет. — Тя прокара пръсти през косата си.
Майлс погледна тежкия плазмен пистолет, вграден в десния ръкав на бронирания скафандър на Куин, същия като неговия. Сърцето му се сви.
— О, не! Мамка му. Само това не ми казвай.
— Боя се, че е така. Улучи го — точно през краката. Зя щастие, предполагам, лъчът е обгорил кръвоносните съдове, така че той не изгуби много кръв. Освен това беше толкова силно дрогиран, че едва ли е усетил нещо. За момент си помислих, че някой враг е овладял скафандъра ти с дистанционно управление, но инженерите се кълнат, че вече не било възможно. Взриви няколко стени — трябваше и четиримата да седнем върху ръката ти, за да те изключим. Здравата се мяташе — едва не очисти и нас. Накрая се наложи да те зашеметя в тила и ти изгуби съзнание. Уплаших се, че съм те убила. — Куин говореше малко задъхано. — Майлс, какво става с теб, по дяволите?
— Мисля, че съм получил… някакъв пристъп. Като епилепсия, само че, изглежда, не оставя неврологични следи. Опасявам се, че може да е страничен ефект от миналогодишното ми криосъживяване. — „Отлично знаеш, че е така, по дяволите.“ Майлс докосна еднаквите белези от двете страни на шията си, вече зараснали и избледнели — спомени от тази операция. Зашеметяването обясняваше продължителния период на безсъзнание и последвалото главоболие. Е, припадъците не бяха по-тежки от преди…
— О, Господи — въздъхна Куин. — Но това първият ли е… — Тя замълча и внимателно го погледна. Гласът й стана безизразен. — Това не е първият път, нали?