— Да. — Генералът отново си записа. — Ще имаме нужда от списък на всички галактически посетители, с които се е срещал Илян.
— Има ли някакъв начин да стесним времевите рамки? — обърна се Майлс към учените.
Уедел разпери ръце, Авакли поклати глава и отговори:
— Не и с тези данни, милорд.
— Имате ли да прибавите още нещо? — попита генерал Хароче.
Те поклатиха глави.
— Всичко друго ще е в областта на хипотезите — отвърна адмиралът.
— Много странен инцидент — отбеляза Майлс. — Целта е била паметта на Илян, а не животът му.
— Не съм сигурен, че можем напълно да изключим последната възможност, милорд — рече доктор Руибал. — Ако не бяхме извадили чипа, той спокойно можеше да умре от изтощение. Или при нещастен случай — докато съзнанието му беше помрачено.
Хароче въздъхна. Основателно, помисли си Майлс. Щом някой искаше да убие шефа на ИмпСн, генералът можеше да е следващият в списъка.
— Господа — каза Хароче, — всички свършихте изключителна работа. Ще впиша личната си похвала в секретните ви досиета. Веднага щом предадете окончателния си доклад, можете да се върнете към обичайните си задължения.
— Утре, най-вероятно — уточни Авакли.
— Може ли да си тръгна още сега? — попита Уедел. — Бедната ми лаборатория цяла седмица е в ръцете на моите асистенти. Страх ме е да си помисля какво ме очаква там.
Авакли погледна Майлс и му предаде топката — „Ти ми го натрапи, сам се оправяй с него.“
— Не виждам защо не — отвърна Майлс. — Но искам копие от доклада.
— Естествено, милорд ревизор — каза адмирал Авакли.
— И всичко друго, което откриете, генерал Хароче.
— Разбира се. — Генералът понечи да прибави още нещо, после протегна ръка към Майлс. — Милорд ревизор, вие свикахте това съвещание.
Майлс се усмихна и се изправи.
— Свободни сте, господа. Благодаря на всички ви.
В коридора Илян спря при Хароче и Майлс го изчака.
— Е, господине — въздъхна генералът, — трябва да отбележа, че ме изправихте пред много неприятна загадка.
Илян се ухили.
— Добре дошъл в отбора. Вчера казах на Майлс, че първата ми работа като шеф на ИмпСи беше да разследвам убийството на предшественика си. Триумф на традицията.
„Каза ми го следобед, Саймън.“
— Вие поне не бяхте убит — отвърна Хароче.
— А, да, забравих. — Усмивката на Илян помръкна. Той погледна заместника си и сниши глас, така че генералът трябваше да се наведе към него, за да го чуе. — Разкарай тия копелета от мен, Лукас.
— Ще направя всичко възможно, господине. — Въпреки цивилното облекло на Илян, Хароче му отдаде чест.
По обяд на следващия ден Майлс, вече в пълна униформа и с ревизорската си верига, допиваше кафето си на пейката в предния вестибюл и чакаше Мартин да докара колата на графа. Изведнъж отвън се разнесе шум от няколко автомобила, отваряне на покриви, гласове и стъпки. Той остави чашата си и се запъти към вратата, ала тя се отвори сама. О, разбира се. Графиня Воркосиган и нейният антураж очевидно бяха влезли в орбита сутринта, докато той бе спал.
Двама гвардейци в кафяво-сребристи униформи първи влязоха в преддверието и й се поклониха преди да се обърнат и да отдадат чест на Майлс. Тя мина през тълпата от стражи, секретари, прислужници, сервитьори, шофьори и носачи като яхта, разцепваща водите на бурно море. Лейди Воркосиган беше висока червенокоса жена, облечена в кремава рокля. Думите „добре запазена“ не можеха да опишат красотата й — в крайна сметка, тя бе бетанка на около шестдесет и пет години, едва достигнала средна възраст според стандартите на родната й планета.
— Майлс, мили мой!
Той се поклони над ръката й в опит да прескочи майчинската прегръдка. Лейди Воркосиган разбра намека.
— Божичко, колко си официален за това време на деня.
— Тъкмо отивам на работа — поясни Майлс. — Повече или по-малко.
— Подробно ще ми разкажеш за това, разбира се… Ела.
Влязоха в съседната стая, преддверието на голямата библиотека, и майка му го измери с очи от глава до пети.
— Как си? — Усмивката й не скриваше тревожните нотки в гласа й.
От нейните уста този въпрос криеше потенциална опасност.
— Добре, благодаря — отвърна Майлс.
— Наистина ли? — тихо попита тя.
— Наистина.
— Изглеждаш… по-добре, отколкото очаквах. Не толкова ужасно като в някои от, хм, изключително кратките ти съобщения.
— Аз… имах няколко тежки дни веднага след… нали знаеш. Преживях го.
— С баща ти едва не се прибрахме у дома. На няколко пъти.
— Радвам се, че не дойдохте. Не че не се радвам да те видя — припряно прибави той.