Лайза леко се изчерви. Отиваше й. После се прокашля.
— Всъщност ние дойдохме по работа, лорд Воркосиган.
— Неофициално спокойно можете да ме наричате Майлс.
Тя погледна Грегор за одобрение. Императорът кимна.
— Майлс — продължи Лайза, — лейди Алис предложи следващата седмица да организираме прием с танци в резиденцията. Само за приятели. Поне веднъж да си починем от политика.
„Така ти се иска.“ Но лейди Алис утвърдително кимна. Ако не политически, приемът поне щеше да е социално пресметнат. Или може би беше награда за Лайза, която полагаше всички усилия да усвои ворските традиции?
— Ще дойдете ли, ло… Майлс, разбира се, ако задълженията ви позволят? Като наш общ приятел.
Той леко се поклони на бъдещата си императрица.
— Ако задълженията ми позволят, за мен ще е чест. — Най-вероятно щеше да разполага с достатъчно свободно време.
— И можете да доведете някого със себе си естествено — прибави Лайза и отново се обърна към Грегор. Двамата размениха една от онези влудяващо интимни усмивки. — Имате ли постоянна… — тя потърси подходящата бараярска дума — млада дама?
— В момента не.
— Хм. — Лайза замислено го погледна. Грегор, който все още я държеше за ръка, стисна дланта й. Ако тя имаше по-малка сестра, Майлс щеше да знае точно как да разтълкува жеста. Любовта очевидно бе не само заразна, но и агресивно заразна.
— Нашите ворски дами не се оказаха по вкуса на Майлс — неодобрително вметна леля му Алис. Мили Боже, нима щеше да се откаже от опитите си да промени ергенското положение на Иван и да се прехвърли на него?
Лайза, изглежда, се мъчеше да разбере дали лейди Алис е имала предвид, че Майлс предпочита момчета, без да прояви нетактичност като попита. Или поне докато не останеше насаме с наставничката си.
— Не става нъпрос за вкус — побърза да изясни недоразумението Майлс. — Просто още не ми е излязъл късметът. Досегашните ми служебни пътувания не благоприятстваха трайни връзки. — „Поне у дома.“ — След като вече съм за постоянно във Ворбар Султана, кой знае. Хм… може би ще поканя Делия Куделка.
Лайза радостно се усмихна.
— С удоволствие ще я видя отново.
Алис наля кафе. Лайза внимателно я наблюдаваше. Не си водеше записки, но Майлс се обзалагаше, че няма да забрави нищо. Алис насочи разговора към по-леки теми и след като изпиха кафето си, се изправи. Навярно с Лайза щяха да се оттеглят в дамската тоалетна, за да направят дисекция на Майлс? „Не бъди нервен, момче.“ Под напътствията на Алис Лайза, изглежда, осъществяваше бързи контакти с ворското женско общество и за разлика от Хароче, не подценяваше значението му за своето бъдеще.
— Лейди Алис — замислено каза Грегор. — Ако смятате, че Саймън е в състояние, защо не го доведете на обяда с вас и лейди Воркосиган? Липсва ми като събеседник. — Той срещна погледа на Майлс и кисело се усмихна.
— Мислех, че разговорите ви със Саймън са се изразявали главно в доклади.
— Много е интересно да откриеш какво са изместили тези доклади през годините — отбеляза лейди Алис. — Естествено, Грегор. Мисля, че ще е добре за него. — Тя изведе Лайза и Майлс скоро ги последва.
Майлс се върна в щаба на ИмпСи и продължи обиколката си. Накрая стигна до склада. За последен път бе идвал тук преди две години, когато беше донесъл на Бараяр някои интересни неща от поредната си операция. На една от задните лавици бе открил ръждясал метален арбалет и няколко празни флакона от солтоксинов газ. Това бяха последните материални останки — освен самия него — от опита за отравяне на новия императорски регент лорд Арал Воркосиган и неговата бременна съпруга. „Алфа и омега, момче, началото и краят.“
Дежурният сержант в някогашното помещение за регистриране на затворници до единствения вход на склада бе младеж с вид на манастирски библиотекар. При влизането на Майлс той скочи от комуникационния си пулт и застана мирно, очевидно неуверен дали да се поклони, или да козирува. Накрая просто наведе глава.
— Милорд ревизор. С какво мога да ви помогна?
— Седнете, успокойте се и ме въведете в обстановката. Искам да видя всичко.
— Разбира се, милорд ревизор. — Сержантът седна, докато опитният в процедурите Майлс се приближи до бюрото, притисна длан към скенера и се повдигна на пръсти, за да сканира ретината си. Младежът признателно му се усмихна — бе го облекчил от необходимостта да вземе решение дали един имперски ревизор стои над обичайните мерки за сигурност и ако не, как, по дяволите, да го принуди да изпълни изискванията.