— Аз мога да ви кажа — рече съдията Ди. — Срещата им е била в запуснатата някогашна къща на Тун, в гората до село Мраморен мост. Тя не е знаела, че Тун не е вече жив. Някой друг е отишъл на срещата вместо него. Този някой я е убил и е взел и парите, и… хм… вазата. За ваза ставаше дума, нали?
— Запуснатата къща! Всемогъщи небеса, защо тя… Да, естествено, тя познаваше мястото, но… — Ку сведе втренчения си поглед.
Съдията Ди изгледа изпитателно домакина си. После попита:
— Защо се твърди, че къщата е обитавана от духове?
— Духове ли? А, да, заради мандрагоровата горичка, ваше превъзходителство. Преди столетия местността била мочурлива и обрасла с гъсти гори. Нали разбирате, реката се е разливала много по-нашироко от сега. Там е било средището на култа към речната богиня. Рибари и лодкари се стичали отвред, за да й се кланят. По онова време мандрагоровата гора била обширен непроходим гъсталак и посред нея се издигало красиво светилище с огромна мраморна статуя на богинята. Всяка година на олтара принасяли по един младеж в жертва. После наблизо бил прокаран Големият канал. Изсекли гората, оставили само малка част около светилището от уважение към вярванията на местните хора. Но човешките жертвоприношения вече били забранени. На следващата година се разразило опустошително земетресение. Светилището отчасти рухнало, монахът и двамата му помощници загинали. Хората били убедени, че с това богинята изразява своя гняв. Затова изоставили светилището и издигнали ново, на брега на реката в село Мраморен мост. Пътищата към мандрагоровата горичка обрасли и до ден днешен никой не смее да стъпи там. Дори и билкарите не ходят, въпреки че корените на мандрагората, откъдето идва и името й, се славят като чудодейно лекарство и струват скъпо и прескъпо, както е известно на негово превъзходителство.
Ку се смръщи. Сякаш бе изгубил нишката на разказа си. Прокашля се няколко пъти, наля си отново чай и продължи:
— Преди десетина години, когато старият господин Тун започна да строи къщата си непосредствено до мандрагоровата горичка, всички го предупреждаваха да не нарушава покоя около свещеното обиталище. Хората отказваха да работят за него, бяха убедени, че Бялата жена ще го накаже заради нашествието и че ако не спре строежа, ще настанат суши и всякакви бедствия. Но старият Тун беше упорит човек и като всеки северняк не вярваше в богинята. Докара работници от друга околия и построи къщата. Нанесе се с цялото си семейство, нареди и колекцията си от бронзови отливки. Ходих му няколко пъти на гости и според мен колекцията му беше изключителна. Разбирате ли, в наши дни истинските старинни бронзови изваяния са голяма рядкост. Много жалко, че… — гласът му секна насред изречението. Той поклати тъжно глава, после се съвзе и продължи: — Една лятна вечер преди четири години след горещ и зноен ден старият Тун се наслаждавал със семейството си на вечерната хладина. Седели във вътрешната градинка пред източния павилион. Изневиделица сред дърветата на мандрагоровата горичка точно срещу тях се появила Бялата жена. Било много страшно, както ми разказа по-късно старият Тун… Носела бяла дреха, цялата в петна от кръв, косата й висяла на дълги мокри кичури пред лицето. Вдигнала окървавените си ръце с пръсти, завити като хищни нокти, и с пронизителен писък се спуснала към тях. И Тун, и останалите скочили и хукнали, накъдето видят. Аз помня, същия този ден от сутринта бе надвиснала страшна буря и тъкмо тогава се развилия. Небето се раздираше от гръмотевици, святкаха мълнии, по едно време ливна и порой. Когато Тун и семейството му се добрали някак си до селото, целите подгизнали, с разкъсани дрехи, били повече умрели, отколкото живи. То се знае, старият Тун реши на часа да напусне къщата. Като капак на следващия ден се разбра, че дюкянът му в столицата фалирал. Продаде и къщата, и земята на един богат столичанин, търговец на лекарства, и напусна.