Ку млъкна. Погледна в очакване съдията. Съдията Ди не каза нищо. Мислеше си, че нищо чудно именно тази простичка история да е разрешението на една отколешна загадка, занимавала най-блестящи умове. Императрицата, обкръжена от цял рояк пърхащи придворни дами, всичките облечени в широки роби до земята… Нищо чудно, че не са забелязали малкото момиченце, лазещо по пода. От друга страна, това можеше спокойно да бъде и скалъпена измислица. След дълго мълчание съдията попита спокойно:
— А защо Тун Май не е отнесъл перлата в двореца? Дворцовите служители лесно биха могли да проследят родословието на старицата и ако тя наистина е била потомка на онази прислужница, да го възнаградят пребогато. Много по-щедро от вашите десет кюлчета.
— Тун беше просто един студент пройдоха, ваше превъзходителство. Страхувал се е, че властите няма да му повярват и ще го изпратят на изтезания. А така споразумението ни изглеждаше разумно: той да си получи десетте кюлчета злато, аз — честта да върна отдавна загубеното съкровище на законния му притежател, императорския дом.
Съдията Ди оцени с известно съмнение виртуозния обрат на домакина си. Но не беше склонен да приеме с лека ръка последното му изявление. Запалените колекционери често са напълно чужди на всякаква нравственост. Струваше му се далеч по-вероятно Ку да задържи перлата за себе си, за да и се любува тайно до края на дните си.
— Наричате го разумно споразумение — студено поде съдията. — Аз пък наричам премълчаването на съществени факти във връзка с кражба от двореца престъпно деяние. Трябваше незабавно да ми съобщите онова което ви е разказала Кехлибар. А сега сте причина за загубата на императорска скъпоценност. Надявам се за ваше добро загубата да се окаже само временна. Ще направя каквото мога, за да проследя убиеца и да върна перлата. Тогава може да се окаже, че е фалшификат, а цялата история — просто номер. Дано имате късмета да е така — и като стана внезапно, с което накара Ку да преглътне въпросите, които напираха на езика му, съдията продължи: — Последно. Да ви е казвал Тун Май, че е ремонтирал павилиона при старата къща и че го използва за склад на антиките, които е продавал?
— Не е споменавал такова нещо, ваше превъзходителство. И Кехлибар не знаеше той да е използвал павилиона, сигурен съм.
— Добре — както се обръщаше към вратата, съдията Ди в миг застина. На прага стоеше висока стройна жена.
Ку на часа отиде до нея. Сложи ръка на рамото й и й заговори с нежен глас:
— Трябва да се върнете в стаята си, Златен Лотос. Знаете, че не сте добре, скъпа моя.
Тя като че ли не го чу. Съдията Ди се приближи до двамата съпрузи и забеляза, че жената е на около трийсет години, невероятно красива. Имаше фин прав нос, деликатни малки устни и дълги, изящно извити вежди. Но застиналото й лице бе някак странно, съвършено безизразно, големите й искрящи очи гледаха в пространството с празен поглед. Беше в черен копринен халат с дълги провиснали ръкави, широкият колан подчертаваше тънката талия и красивите й Гърди. Бляскавата й коса бе опъната назад, украсена с една-едничка малка златна филигранна фиба във формата на лотосов цвят.