— От ревност и най-смиреният човек може да извърши чудовищни неща — прекъсна го съдията Ди. — Но както и да е, да идем да огледаме отново павилиона на запуснатата къща. Убеден съм, че перлата не съществува, но искам да видя местопрестъплението на дневна светлина. Пък и няма да ни се отрази зле малко езда рано сутринта. Ако след това Ся Куан още не се е появил, отиваме право при приятелката на Шън Ба, за да ни упъти къде да търсим този неоткриваем човек. Трябва на всяка цена да поговоря с него преди предобедното заседание на съда.
Докато съдията Ди ставаше от стола, погледът му падна на книгата, по която бе пъплила костенурката.
— Щях да забравя — каза той. — Както вече ти казах, снощи спах зле и се събудих един час преди разсъмване. Почетох малко от една интересна книга, която взех преди няколко дни от библиотеката на трибунала.
Съдията вдигна книгата, отвори я на отбелязаната страница и продължи:
— Това са сведения за нашата област, публикувани поверително преди около петдесет години от тогавашния съдия, който живо се интересувал от история. Той посетил и порутения храм на речната богиня в мандрагоровата горичка. По негово време Дотам все още имало проходим път. Ето описанието му:
Външният зид и портиерската будка са сериозно засегнати от земетресението, но централната зала и прочутата статуя на богинята са си все още на мястото. Статуята е висока над десет стъпки, изправена върху пиедестал, издялан от монолитен мраморен блок. Олтарът пред статуята е изработен от същия блок. Действително забележително произведение на изкуството!
Съдията Ди приближи книгата до очите си и продължи:
— А тук някой предишен читател е добавил с червен туш:
Многоуважаваният ми колега греши. Посетих храма десет години по-късно и установих, че всъщност олтарът е издялан от отделен мраморен блок. Изстъргах цимента между пиедестала и олтара, защото бях чувал, че навремето монасите издълбали в олтара ниша, за да държат в нея златните обредни съдове. Реших, че такива скъпоценности трябва да се преместят на по-сигурно място, например в съкровищницата на министерството на ритуалите и обредите. Но по нищо не личеше олтарът да е кух. Туан, съдия на Пуян.
— Туан беше съвестен служител — отбеляза съдията Ди. — А сега продължавам с печатния текст:
На левия показалец на статуята има златен пръстен с огромен разкошен рубин. Според думите на началника на доброволната стража в селото хората вярвали, че този рубин е зло око, което може да урочасва, затова никой не смеел да го открадне. В двата горни ъгъла на олтара има по една дупка за въжетата, с които връзвали избраните с жребий жертви всяка година на петия ден от петата луна.
Първожрецът прерязвал вените на младежа с нефритов нож, след това напръсквал цялата статуя с кръвта му. После празнична процесия отнасяла тялото на речния бряг и там тържествено го предавали на вълните. Варварски обичай, за щастие отменен преди няколко години по нареждане на мъдрите ни управници. Твърди се, че статуята винаги е мокра, и аз установих, че гладката й повърхност наистина е влажна, но дали това се дължи на някаква свръхестествена причина, или на росата, оставям начетеният читател на настоящите редове да реши сам. Силно ме порази особената атмосфера на това чудновато място и побързах да си тръгна, като взех за свидетелство една старинна тухла от рушащата се стена.
— Това е. Странна работа!
Съдията Ди остави книгата на бюрото и направи знак на сержант Хун да го последва. В двора нареди на началника на стражниците да изведе два жребеца от конюшните. Излязоха от града през Южната врата. Препуснаха бодро за Мраморен мост покрай канала, обвит в студена утринна мъгла. В селото потърсиха началника на доброволците. Хората му се били прибрали на разсъмване след крайно напрегната нощ. Един разправял, че чул гласовете на духове да си шепнат в мандрагоровата горичка, друг — че нещо бяло пърхало високо сред дърветата. Мъжете не мигнали до зори, скупчени един до друг в градинката пред павилиона. Началникът добави още, че е запечатал вратата на павилиона, след като изнесли трупа на Кехлибар.
Съдията Ди кимна одобрително и двамата с Хун продължиха пътя си. Подминаха пазарището, пълно с улисани търговци, които подреждаха сергиите си, и поеха към гората. Когато стигнаха стария бор, откъдето започваше имотът на стария Тун, съдията слезе от коня и върза юздите за чворестия ствол на дървото. Сержантът направи същото и двамата продължиха пеша. Сега по светло излезе, че запуснатата къща съвсем не е толкова далеч. Скоро зърнаха порутения покрив на портиерската къщурка и обраслите в бръшлян зидове.