— Отведи го в товарния отсек и го завържи за някоя седалка.
Пленникът скочи, а надменното му лице почервеня от ярост.
— Това вече е прекалено, Руиз! Аз не съм ти пленник, ние сме съюзници! — той вирна глава, за да покаже бесния нашийник. — Обръщай се към мен както следва, че на секундата ще перфорирам билетите ни за рая. Аз си имам клонинги — какво ми пука за старата плът? — той протегна към противника си треперещата ръка, стиснала пулта. Сгърченият пръст беше увиснал над бутона.
Руиз беше толкова изтощен, че не почувства нищо освен раздразнение.
— Тогава натискай и да приключваме с това — каза той.
Настана продължителна пауза и агентът вече започна да си мисли, че Публий наистина е решил да приключи с всички въпроси. По никакъв начин не можеше да превключи на случващото се.
В края на краищата пленникът отпусна ръка и се извърна. Цялата му фигура излъчваше почти осезаема омраза, въздухът сякаш трепереше.
— Не — промърмори той, — този пигмей няма да ме унищожи. Време е да помисля за по-важни неща. Дори за гордостта си мога да забравя при необходимост. Щом трябва — значи трябва… — Публий тръгна пред Олбани към товарния отсек, и скоро до Руиз достигна щракването на закопчаващия се повод.
Евфрат се върна и с въздишка на облекчение остави енергомета.
— А сега какво, приятелче? Както разбирам, си затънал до уши в грижи. Къде е твоята единствена любов?
— Откраднали са я. После ще ти обясня.
Той се опита да изгледа страшно партньора си, но установи, че няма сили дори за това.
Отвързаха лодката от пристана и я изкараха от лагуната, веднага след което се потопиха. Автопилотът беше настроен така, че когато батискафът достигне максимална дълбочина, да изключи двигателя си и да продължи да дрейфува по течението, почти до самото дъно. Там щяха да бъдат в най-голяма безопасност.
— Трябва да отдъхна два-три часа — каза Руиз.
Той потисна всичките си опасения. Щеше да загуби Низа завинаги, ако направеше някоя грешка в сегашното си състояние. А това не биваше да се допуска.
— Разбирам, че ти също си уморен, но ще ни се наложи да се редуваме. Въпреки бесния нашийник и повода, не мога да се доверя на Публий. Той е прекалено хитър и коварен.
— Няма никакво съмнение в това — кимна Олбани. — Докато те нямаше, старият лисан ми описваше как възнамерява да стане император на света. Дори успя да ме заинтригува, но, за съжаление, не ми съобщи по какъв начин ще стане това. Но аз помня, че той не е от онези, които забравят и прощават, така че в никакъв случай не бива да се минава на негова страна. А аз съм точно този, който го държеше под прицела на огнемета.
— Логиката ти е безупречна — одобри Руиз. — Слушай, ще се отпусна в креслото на рулевия. Събуди ме след два-три часа, тогава ще бъде твой ред.
Той си приготви смес от сънотворно и укрепващо лекарство, свали бронята си, закрепи инжектора на рамото си и се облегна назад в креслото. Клепачите му натежаха и след малко заспа.
Когато осъзна, че сънува, първото усещане на замъгления му от унеса мозък беше благодарност за това, че няма да си спомни нищо наяве. Той никога не беше имал щастливи сънища, никога… Колкото и прекрасно да бяха започнали.
Двамата с Низа бяха на пристана. Той отново наблюдаваше къпането й във фонтана. Въздухът беше изпълнен със златисто сияние — ограждащия сцените неправдоподобен блясък, който хората запомнят за цял живот и се връщат мислено към него отново и отново. Подобен ореол се придава на събитията след дълги години спомени. „Ето я и първата лъжа — помисли Руиз в съня си. — От този момент е изминало не повече от седмица.“
Руиз гледаше принцесата със странна смесица от тъга и възхищение. Тя старателно търкаше кожата си със сребрист пясък от дъното на басейна и снежнобялото й тяло постепенно ставаше розово. Девойката дари мъжа с мека усмивка и в тъмните й очи пламна топъл кехлибарен огън.
Низа изглеждаше не по-малко грациозна от бронзовата статуя в центъра на фонтана — шестокрак хищник от неизвестна порода. Дръпнатите очи бяха вперени невиждащо в пространството, страховитата паст беше прекрасна в яростното си озъбване. Дългите резци бяха позеленели от времето. Мътната вода се спускаше по хълбоците му, кипеше и от нея се вдигаше пара, сякаш въздухът беше студен, а фонтанът — горещ. Във фигурките, които се образуваха от преплетените струи вода, имаше нещо вълнуващо. Сложното взаимодействие между потоците — издигащите се и спускащите се течения — омагьосваше.
Времето минаваше и бронзовият хищник вече не изглеждаше толкова изящен. Крайниците му станаха по-дебели и загубиха красотата си и ясните си очертания. Върху главата се издуха бабуни и тя започна да излъчва омраза. Руиз с усилие откъсна поглед от уродливата статуя и погледна Низа.