И извика сподавено. Докато той разглеждаше статуята, девойката беше продължила старателно да търка тялото си. И резултатът го ужаси. Нейната безупречно бяла и възхитителна кожа беше изчезнала и на нейното място се виждаше оголеното месо. Низа продължаваше да се усмихва на любимия си, но устните й бяха изчезнали. Усмивката й бе станала неестествено широка, а зъбите бяха изцапани с нещо червено. В този момент Руиз забеляза, че пясъкът всъщност се състои от парчета тъмносиньо стъкло, с които момичето продължаваше да смъква плътта от себе си.
Руиз не можеше нито да се качи по обграждащия фонтана парапет, нито да заговори. Сякаш самото му тяло се бе превърнало в камък. Той искаше да я задържи, да й попречи да разрушава тялото — още не беше късно. Тя все още беше жива, движеше се. Веднъж мъжът вече беше изтръгнал любимата си от ръцете на смъртта. Защо да не го направи отново? Но той не беше в състояние да се помръдне и можеше единствено да гледа. А Низа продължаваше да се променя все по-ужасно.
Тя гниеше жива. Вместо стъкло горкото момиче сега прокарваше по тялото си гробищни червеи, които се врязваха в месото й и то пулсираше от невидимото им движение. Жената беше мъртва, от много отдавна, но кой знае защо продължаваше да се движи. Плътта й потъмняваше, топеше се, течеше в басейна, който сега изглеждаше като отвратителна помийна яма, пълна със зарази и клокочещо разложение.
Руиз очакваше най-сетне да се появи чистата белота на костите, но видяното се оказа безкрайно по-страшно. Когато плътта й окончателно се смъкна, под нея се разкри блестящият метален скелет на робот-убиец. Тази твар — той не можеше да я нарече Низа — се хвърли към центъра на фонтана с бързината и точността на насекомо и сложи острите нокти на предните си крайници върху рамото на бронзовата статуя.
Със стон, напомнящ на Руиз за затворена от векове врата, която внезапно се отваря дълбоко под земята, звярът се размърда и слезе от пиедестала. И двамата — гадината и хищникът — с безкрайно бавно движение преместиха погледи към Руиз. Червените им очи показваха неутолимия им глад.
Те пристъпиха към него в ужасяващ синхрон и роботът-убиец протегна железните си ръце в жестока пародия на прегръдка.
Агентът се събуди от собствения си вик, без да е в състояние да си спомни какво го е изплашило толкова много.
Глава 20
Когато Руиз дойде на себе си, цялото му тяло бе покрито с лепкава пот. Самочувствието му беше малко по-добро, отколкото преди да заспи. Бившият агент разтри лицето си с длани и потърка очи, докато изчезнат и последните следи от сънищата. Беше забравил съдържанието им, знаеше само, че Низа е присъствала по някакъв начин. И усещаше страхотна празнота при мисълта, че я е загубил. Понякога съжаляваше, че не помни сънищата си, дори и да са неприятни като този, който го бе изплашил днес.
Олбани скочи и тръгна към Руиз, но после очевидно размисли и започна неловко да пристъпва от крак на крак, протегнал към приятеля си ръка в нещо средно между предупредителен и успокоителен жест.
— Дявол да те вземе, Руиз! — въздъхна той. — Тръпки ме побиват от теб. Всичко ли е наред?
— Естествено. Добре съм — капитанът на батискафа стана от креслото на рулевия и откри, че е проспал почти изцяло двата часа, които сам си беше отредил. Опипа раненото си рамо и реши, че то зараства добре благодарение на медицинската апаратура, която беше вкарала тъканните стимулатори.
— Истинска лудница! — поклати глава Олбани. Лицето му бе пребледняло, не беше особено весел.
— Извинявай — сви рамене Руиз. — Защо не полегнеш? Аз така или иначе трябва да прегледам някои данни и да съставя поне приблизителен план за действие.
Той се зае да облича бронята, мръщейки се от киселата миризма на монолиновите съединения.
За секунда Олбани не реагира, но после сякаш напрежението го отпусна.
— Аха. Да. Навярно точно така ще постъпя.
Евфрат започна да сваля собствените си доспехи и в този момент приятелят му забеляза, че ръцете му треперят.
— Какво се е случило? — попита капитанът.
Техникът сви рамене и седна в креслото:
— Нищо особено. Намираме се във вътрешността на течение, което ни носи на запад. Дрейфуваме си тихичко със скорост половин възел в час. Там, на повърхността, стана някаква бъркотия — веднага след като ти заспа. Някой през цялото време се суетеше, сонарите превключваха на видимо-невидимо, хвърляха шамандури-детектори. Останах с впечатлението, че търсят някого. Надявам се, че не нас, нали?