— Едва ли — отвърна Руиз. — Нещо друго?
Олбани смутено замърмори:
— Нашият бивш работодател… той какво, съвсем ли е превъртял? Този тип не спря да ми говори за своето изкуство, опитваше се да ме наплаши както трябва. Длъжен съм да призная, че успя напълно. Сега разбирам защо предпочиташ да умреш, но да не му попаднеш в ръцете. — Той въздъхна и вдигна измъчени очи към приятеля си. — Напълно съм съгласен с теб. Надявам се, че си в състояние да се справиш с него?
— Мисля, че да — отвърна Руиз, стараейки се да говори колкото се може по-уверено. — Ако това въобще е възможно.
— Добре — Олбани въздъхна и затвори очи. След секунда захърка.
Руиз се протегна, после отиде при пулта на комуникатора и мушна в съответното устройство дискетата на Диамантен накит.
Реминт позвъни на разсъмване и изтръгна Кореана от неспокойния сън, в който я преследваха страшни опасности. Бляновете й бяха помрачени от свирепи картини от безумните коридори на Добравит — това беше изтичане от много отдавна блокирани детски спомени.
Мармо прие позвъняването, но убиецът настояваше, че ще говори само с Кореана. В това време тя вече бе застанала на вратата, сресвайки разрошилата се през нощта коса. Когато видя лицето на екрана, тя веднага се приближи към комуникатора:
— Какво има?
— Отново са го видели.
— Къде? — сега тя съвсем се пробуди, омразата изпепели остатъците от неприятните сънища.
— В казармите. Обектът е пристигнал там с малка подводна лодка, влязъл вътре, престоял няколко минути, излязъл, качил се на борда и отплувал.
Лицето на Реминт беше абсолютно безизразно.
— Хвана ли го?
— Не. Разчитахме, че ще се възползва от надводен транспорт — например въздушен кораб — и направихме засадата си по съответен начин. Нямаше как да го нападнем в лагуната. Едва успяхме да вкараме там дори шпионско кълбо. Пиратските главатари са извън кожите си от ярост. Натъпкали са казармите с роботи-убийци и ме търсят навсякъде. Страхувам се, че вече не мога да бъда полезен на брат си — акциите ми стремително падат.
Това неочаквано отстъпление породи странен блясък в очите на убиеца.
— Но нали си по петите му?
— Не. Веднага след като излезе от лагуната, батискафът се потопи — преди да успеем да му лепнем проследяващо устройство. После потъна максимално и изключи моторите си, така че детекторите ни се оказаха безполезни.
— Нещастен идиот! — възторгът на Кореана се смени с изгаряща ярост. — Ще ти прережа гърлото и ще нахраня с теб маргарите!
Реминт, изглежда, изобщо не реагира на крясъците й. Той се отдръпна и в полезрението на камерата се появи виброножът му. Убиецът го включи и прецизно поднесе вибриращото острие към гърлото си.
— Това заповед ли е?
Докато говореше, острието леко докосна гърлото му и струя кръв, хвърлена от ножа, изпръска лещата на камерата с малки алени капки.
— Не! Не! Не се прави на глупак!
Тя видя как убиецът изключи ножа и го прибра. Стичащият се по еластичните му мускули кървав ручей явно не го притесняваше. Кореана изведнъж разбра, че психологията на това същество е отвъд пределите на нейните разбирания, макар че тя притежаваше няколко генширани роби. Никой от тях не демонстрираше такова студено напрежение. Вероятно преди деконструкцията Реминт е бил доста забележителна личност.
Той я погледна с безизразните си очи:
— Да продължавам ли?
— Да.
— Тогава ще ти кажа следното: сега Руиз Ау обмисля това, което е узнал в казармите. Сигурен съм, че ще тръгне да ме търси на мястото, което някога ми беше любимото — фабуларията недалеч от крепостта на брат ми. Пиратските главатари вече посетиха „Зелен вятър“ — така се нарича това място — и сега там е пълно с детективи. Всичко това му е известно, но ако не съм сгрешил в преценката си за него, той ще реши, че е способен да забележи нещо съществено, което несъмнено глупавите главатари са пропуснали. Той е абсолютен егоцентрик, някога и аз бях такъв. В много отношения ние с него доста си приличаме.
Неговата отчужденост беше невероятна дори за робота от плът и кръв, за какъвто го мислеше Кореана. Жената се замисли.
— Там ли го чакаш?
— Крием се в съседния дворец за развлечения.
Тя взе решение.
— Изпрати ми придружител. Ще се присъединя към вас.
Погледът на Реминт беше спокоен и преценяващ.
— Твоята страст може да се окаже съдбовна за моя план.
Тя се озъби, изръмжа:
— Казах вече — придружител! — и изключи комуникатора.
После се облегна назад в креслото и се зае да мисли за Руиз Ау, за невероятния му късмет. Някъде от дълбините на паметта й изплува неприятно усещане. Тя си спомни как мъчително гадаеше защо той е толкова уверен в себе си — от глупост, защото не е в състояние да види и оцени реалните опасности или защото притежава такава невероятна сила, че наистина няма от какво да се бои.