Кореана неволно настръхна. Не, това беше смешно и нелепо. Толкова пъти животът му беше в ръцете й, толкова пъти тя с лекота можеше да го убие, без той да е в състояние да й се противопостави. „Обаче — казваше й тънкото гласче в дъното на душата й, — Руиз Ау е още жив и това те подлудява. И което е още по-лошо, изобщо не ти обръща внимание, зает със своите си работи.“
На екрана се появиха няколко етикета и Руиз щракна върху първия, който гласеше: „Записи от камерите“. Папката бавно се отвори и се показаха допълнителни позиции. Предводителят избра „Нападението над казармите“.
Екранът за миг се изчисти, а после бе запълнен от ясно изображение. Помещението беше ярко осветено. В кадър се появи едър човек в огледална броня, който бързо влезе през портата на казармите. Съпровождаха го две по-дребни фигури, също облечени в броня. В десния ъгъл на екрана се появи надпис: „Реминт Юбере и двама неизвестни“.
Руиз изучаваше внимателно новия си враг. Почувства се малко зле. Никога по-рано не беше срещал Реминт, но знаеше какво представлява той. Това беше знание, родено в безбройните кървави схватки, които бяха превърнали Руиз в това, което беше в момента.
Внезапно и съвършено точно бившият агент на Лигата на изкуствата разбра, че пред него е именно онзи тип убиец, от когото той се боеше повече от всичко — най-чистият и най-страшният. Човек, който живее в настоящия момент, когото не го безпокоят нито угризения на съвестта, нито предчувствия. Той се движеше с лекотата на имигрантите, дошли наскоро от свят с по-висока гравитация. Реминт изглеждаше като прецизно обуздана непреодолима сила. Внимателните очи под преградата на шлема се плъзгаха в различни посоки, изучавайки, оценявайки и претегляйки обстановката с цел постигане на набелязаната цел. Той незабавно би унищожил всяка пречка по пътя си, при това безмилостно и ефективно.
Руиз докосна екрана и в левия долен ъгъл се появи лицето на Реминт от първото му посещение в казармите. Приликата с Алонсо Юбере не се набиваше на очи, при това картината се изкривяваше от изкуствено подсилените мускули и модифицираните кости. В процепите на неестествено опънатата кожа на лицето блестяха лишени от каквото и да било изражение очи. Вероятно без броня този убиец би изглеждал още по-страшен — истинска машина за убийства.
Честно казано, доскоро и самият Руиз беше същият. Сякаш гледаше в мътно огледало и виждаше усмихващ се череп. Агентът изтръпна. Може ли да бъде победен? Предишният Руиз би решил, че е невъзможно.
Екранът се раздели на две части и показа още една група облечени в брони хора. Бяха общо четирима, до тях светеше надпис: „Съучастниците на Реминт Юбере, самоличностите им не са установени.“
Руиз превъртя записа до момента, в който нападателите вече са проникнали в сградата на казармите. Двете групи на нападателите се срещнаха пред затворения вход на двора за разходки. Видя Фломел, на когото вероятно Реминт бе дал при предишното си посещение керамичен молив-мина, за да го закрепи от вътрешната страна на шлюза за безопасност, водещ към площадката. Фокусникът взриви молива и ключалката се разтопи, давайки възможност на Реминт и хората му да проникнат вътре.
После екранът се изпълни с избухванията на изстрелите и с осакатени тела, мяркаха се надаващи писъци хора. Нападателите се движеха целенасочено през общата суматоха и паника и спокойно убиваха всеки, който се опита да застане на пътя им. Взривиха вратите на килиите на останалите затворници и проникнаха вътре. По предварително обмислен план подгониха пред себе си робите, които стояха най-близо до тях.
Руиз спря записа и се намръщи. Все още се чувстваше много уморен, но нещо в тази последователност на събитията го накара да застане нащрек. Защо опитът да се прикрие истинската цел на нападението беше толкова неловък? Във всички останали аспекти на операцията Реминт бе проявил блестящо хладнокръвие, дирижирайки атаката с нечовешка точност.
От дълбините на обичайната параноя изплува подозрение, което Руиз не можеше да отхвърли просто така: а ако това е грижливо заложен капан, целящ да го измъкне на светло? Бившият агент поклати глава. Дори отвличането на робите да бе изкусен план за примамване на противника, пак щеше да му се наложи да изиграе ответния ход. Той си отбеляза тази идея, за да я обмисли по-късно, и отново пусна записа.