Охраната на казармите най-накрая реагира. В опит да предотвратят нападението, те домъкнаха монолинови ограждения и тежко въоръжение.
Реминт, изглежда, премина на някакво друго отчитане на времето. Движенията му на записа бяха замазани от невероятната скорост, макар че Руиз забави максимално скоростта на преглеждане. Убиецът се хвърли напред и се промуши под загражденията, преди охраната да успее да се прицели.
Ужасен, Руиз като омагьосан наблюдаваше кървавата разправа в забавено темпо. В движенията на Реминт имаше някаква страшна красота, когато той се обръщаше от единия войник към другия, размахвайки виброножа и стреляйки с игления лазер. Шестимата изпопадаха за миг. Един от тях живя достатъчно дълго, за да изстреля откос напосоки. Вълната от свръхзвукови частици сряза двама от съучастниците на убиеца. Телата им се превърнаха в купчина отломки от кости и броня, само краката им останаха прави, задържани във вертикално положение от замръзналите съединителни елементи на доспехите. От тях бликаха фонтани кръв.
Когато прозвучаха изстрелите, Руиз усети как сърцето му се сви за миг от тревога за Низа. Обаче тя и всички останали бяха в центъра на тълпата отстъпващи и взривът не ги засегна. Един от нападателите държеше в ръце невронен бич, с който удряше пленниците по краката, за да не забавят ход. Той докосна с бича Низа, девойката се спъна. И в този момент тя погледна нагоре, право към камерата, с поглед, изпълнен с болка и ужас.
Руиз спря записа и увеличи кадъра, така че лицето й изпълни целия екран. Той гледаше правилните черти на милото лице, високите скули, блестящите от сълзите черни очи, сочните устни. Дори в апогея на ужаса в чертите й личеше твърдост и сила. Можеше само да се възхищава на девойката. На Руиз му се струваше, че чете мислите й. Тя мислеше за бягство, а ако това се окажеше невъзможно — как да оцелее. И изведнъж, като в просветление, той осъзна, че тя си мисли още едно нещо: „Къде е Руиз Ау?“
Руиз докосна екрана и продължи да гледа записа. Той наблюдаваше с каменна решителност как нападателите се понесоха по коридорите към пристана, където ги очакваше раздрънкан въздушен катер. Подкарвайки пленниците пред себе си, те се качиха на борда. Мощните двигатели изреваха и катерът потегли, изхвърляйки гъст облак изгорели газове. От дулата на оръжията му изскочиха лъчи изгаряща светлина, които се стовариха върху останалите съдове в лагуната — явно за да се избегне преследването.
Камерата потрепна и отново застина. Създаде се впечатление, че се снима от лодка, която преследва похитителите. В следващата секунда оръдейната кула на катера се обърна, последва избухване на оранжев огън и екранът изгасна. После се появи надпис: „Проследяващото устройство е разрушено.“
Руиз се намръщи. Той би предпочел да не изпитва такъв силен страх от Реминт. Това намаляваше собствената му боеспособност. В дълбините на съзнанието му нещо студено и жестоко не спираше да му нашепва думи, които той игнорираше, не желаейки да ги слуша. Обаче шепотът ставаше все по-силен и вече не можеше да не му се обърне внимание. „Остави я. Със сигурност тя вече е мъртва — уговаряше го натрапчивият вътрешен глас. — Той ще те унищожи. Не може да има никакво съмнение.“
— Сигурно е така — промърмори бившият агент.
Но пред очите му стоеше лицето на Низа — такова, каквото го беше видял на записа. Прекрасно, нежно, честно. Тя беше пуснала прекалено дълбоки корени в неговото сърце. Нека това да е безумие, но той не можеше да изостави любимата си. Ако обстоятелствата ги разделят, едва ли от сърцето му щеше да остане нещо, което да продължи да бие.
Руиз със усилие се съсредоточи върху конкретните проблеми и прегледа материалите на Диамантен накит до края. След като приключи с тях, той не беше престанал да се страхува от Реминт Юбере, но бе узнал къде да го търси.
Олбани седеше в креслото на втория щурман, а Руиз управляваше батискафа през един от подводните проходи, свързани с лагуна в самия център на Морекупчина.
— Абсолютно сигурен ли си в действията си? — техникът все още беше блед.
— Не — отвърна Руиз колкото може по-безгрижно. — Но навремето, всъщност не чак толкова отдавна, човекът, когото търсим, е прахосал в „Зелен вятър“ страшно много време и пари. Току виж успеем да попаднем на следите му.
— Защо мислиш, че ще се справиш с това по-добре от пиратските главатари? Те имат великолепни детективи, а шпионажът не е твоята специалност.
Изглежда, Олбани сериозно се съмняваше в разумността на действията му. Руиз сви рамене. Той, общо взето, беше обяснил на партньора си кого преследват, като благоразумно прескочи най-зловещите подробности.