Долмаеро отново се обади:
— Още един въпрос, ако позволиш. После ще отида да спя, иначе утре няма да мога да вървя достатъчно бързо.
Предводителят кимна окуражително.
— Знам, че благородната дама ти харесва, изписано е на лицето ти. Но останалите… Прости ми за тези думи, но ти нямаш вид на милосърден и състрадателен човек.
Долмаеро попадна право в целта. Да, Руиз харесваше старейшината, енергичният Молнех също бе започнал да му импонира, но все пак…
Агентът се опита мълниеносно да намери логично обяснение за постъпките си:
— Необходима ми е помощта ви.
Долмаеро разпери ръце:
— Ние не сме се научили да нападаме и да се защитаваме, нищо не знаем за този свят. Каква полза можеш да имаш от нас?
— На първо място — трябва да организираме дежурства, за да може по всяко време някой от нас да е буден. Не знам какви хищници бродят из тези гори. Във всеки случай не можем да си позволим да ни сварят неподготвени. Молнех, съгласен ли си да дежуриш пръв?
— Разбира се — засия мършавият фокусник.
Предводителят погледна нагоре и установи, че буреносните облаци са се разпръснали. Сега през клоните надничаше звездното небе. Той вдигна ръка:
— Виждаш ли онази ярка звезда? Когато се озове над дървото с бялата кора, събуди ме. После аз ще разбудя Долмаеро, а той — Низа.
— А аз какво да правя? — поинтересува се Фломел.
Руиз внимателно отмести Низа и се изправи, стиснал в ръце самозавързващото се въже, което бе взел предишния ден от разбития кораб.
— Ела тук, маестро Фломел, ще те настаня да спиш.
Фокусникът послушно се насочи към най-отдалечената от лагерния огън палатка.
— Нали все пак не съм необяздено животно, необходимо ли е да ме връзваш?
— Необходимо е, докато те обяздя — отговори агентът през зъби, внимателно наблюдавайки как въженцето с въртеливи движения, като тирбушон, навлиза в скалата.
— Знам, че разговарях грубо с теб, но в действителност не съм навредил никому. Защо ми нямаш никакво доверие?
Илюзионистът се усмихна, изкривявайки устни. Дори сега, в полумрака, се забелязваше изписаната върху лицето му готовност да извърши предателство. Руиз прикрепи втория край на въженцето към нашийника на пленника.
— Да кажем, че е инстинктивно.
— Тази нощ разбрах много неща. Как да заслужа доверието ти?
Върху тънките ехидни устни на Фломел продължаваше да трепери лъжлива усмивка. Агентът откровено се закикоти:
— Честно, не знам. Моето доверие… трудно е да си го представя. Но може би ще измислиш нещо с течение на времето.
Той още веднъж провери дали фокусникът е надеждно завързан.
— Лека нощ.
Молнех бе застинал неподвижно на поста си, встрани от укритието им. Той почти се сливаше със сивата скала. Руиз си помисли, че фокусникът се е приспособил успешно към новия живот. Не беше изключено наистина да се окаже полезен. Долмаеро бе легнал да спи и при огъня седеше само Низа, притиснала превитите си колене до корема. Руиз внимателно й помогна да се изправи:
— Да вървим, време е да си починем.
Девойката го погледна със странно изражение и той за секунда се изплаши, че тя ще му откаже да спи в неговата палатка. Като се имаха предвид всичките неприятни неща, които агентът бе разказал днес за живота на родната й планета, принцесата трудно можеше да бъде винена.
Обаче Низа протегна ръка към любовника си и го поведе към палатката.
Легнаха, плътно притиснати един към друг. Сега в прегръдките им нямаше страст, но близостта на Руиз очевидно успокояваше момичето.
Неочаквано мъжът усети, че и в него самия нахлува странно спокойствие. Установи, че му е много приятно просто да я държи в прегръдката си и да слуша биенето на сърцето й заедно с неговото собствено. Нейният аромат, топлият й дъх, нежното докосване на пищните къдрици — всичко това му доставяше несравнимо с нищо удоволствие.
Съвсем скоро дишането й стана равномерно. Низа бе заспала, но на Руиз изобщо не му се спеше. Кой знае, може и да се наслаждаваше на подобно щастие за последен път.
Двата часа отлетяха като сладък миг.
Когато Молнех дойде, за да го извика да дежури, Руиз усети болезненото убождане на мъката. Освободи се внимателно от прегръдките на девойката, стараейки се да не я събуди. Низа се размърда и промърмори нещо неразбираемо, но после, изглежда, заспа още по-дълбоко.
Гъстата мъгла бе достигнала до коленете на предводителя. Гората беше почти неестествено тиха, само от палатката на Долмаеро долиташе тътнещо хъркане.
— Всичко ли е наред? — шепнешком се осведоми Руиз.
Молнех кимна и се усмихна, оголвайки белите си зъби: