— Ние с него сме като две капки вода — заяви той. — Разбирам го по-добре от пиратските главатари.
— Нещо не ми се вярва — промърмори със съмнение Олбани.
На Руиз също не му се вярваше, но нямаше друг изход.
Лагуната представляваше абсолютно черна пустиня под страшно висок купол от слегнал се метал. Пустотата бе около километър в диаметър. Руиз стоеше на горната палуба и гледаше над себе си. По купола пълзяха светещи червеи и образуваха преливащи се шарки със студени оттенъци. Очевидно това беше древно произведение на биоизкуството, успяло да подивее. На места в неподвижната вода се отразяваха габаритните светлини на други плавателни съдове. Руиз нямаше достатъчно познания, за да определи дали сред тях е и бронираният катер на Публий. Но реши, че корабът на Реминт със сигурност го няма — пиратите несъмнено щяха да го открият, ако убиецът прояви глупостта да се появи тук след нападението над казармите.
Измъкнаха специалната автоматична шамандура, за която трябваше да се върже кораба. Веднага след закрепването на корабните въжета шамандурата извика корабче от чакащата на брега на лагуната групичка. То се допря до корпуса и Руиз се спусна по тесните стъпала, вградени отстрани на закръгления батискаф. Олбани стоеше горе, облегнат на куличката на перископа. Лицето му се губеше в тъмнината.
— И все пак ми се струва, че трябва да почакаме на дъното, докато утихне цялата тази суматоха. Знам място, където ще се чувстваме спокойно и уютно.
Гласът му звучеше удивително равнодушно. На Руиз изведнъж му се стори, че в партньора му се е пречупило нещо жизнено важно. Зачуди се кога ли се е случило това. И защо засега на него му се беше разминало.
— Навярно си прав — каза командирът. — Но се страхувам, че нямам избор. Ако искаш, без изобщо да ти се сърдя, ще те оставя на брега.
Олбани въздъхна:
— Не, ще остана. На теб продължава да ти върви, Руиз Ау. А на мен през цялото време нещо не ми достига. Може би именно това. А и кой ще наглежда нашия благодетел?
Руиз не намери отговор. Корабчето се удари в стената на подводницата и настойчиво забуча.
— Благодаря — каза най-накрая агентът и пристъпи върху малката палуба. Когато корабчето се отдели от лодката, той погледна Олбани. Приятелят му махна с ръка и каза:
— Успех, Руиз Ау. Намери това, което е необходимо именно на теб.
Гласът му беше тих, но звукът се разнесе надалеч по водата.
Корабчето отново забуча, този път въпросително.
— Лабиринтът „Зелен вятър“ — каза му Руиз и то го понесе към брега.
Руиз се присъедини към странната процесия, която се движеше по тесния пристан към портите на „Зелен вятър“. Вдясно от него крачеха двама покрити с белези стари пирати, облечени в типичните за тяхното съсловие изпъстрени с цветя дрехи от преливащо се кадифе. Те се държаха влюбено за ръце и си шепнеха нещо един на друг в мръсните си уши. Вдясно от него, неприятно близко, крачеше някакъв варварин от Жестокия свят. Беше загърнат в черни дрехи, подрънкването подсказваше за скрития отдолу арсенал. Руиз се отдръпна встрани и забави крачка, така че човекът премина покрай него, задушавайки разузнавача с вонята на немитото си вероятно от рождение тяло и силната миризма на хашиш. По-надалеч на пристана имаше група от отдавна загубили човешкия си облик звероподобни. Повече от половин дузина мъже и жени с дебели вълнени кожи и зурли, подобни на свинските, от които стърчаха бели резци, подскачаха и се радваха като ученици на екскурзия.
Право пред него крачеше стройна висока жена, съвсем гола, ако не се броят обувките със стоманени токове и разкошната грива от страшно светли коси, събрани с мрежа, украсена с аленочервени рубини. При други обстоятелства Руиз непременно би се заинтригувал от вълнуващия ритъм на нейната походка.
Но сега можеше да мисли единствено за това как нечовешки уверено се бе разправил Реминт със съперниците си. Глупаво беше да се надява да го срещне във фабуларията. Едва ли беше толкова глупав или нагъл. Но тук започваше следа, която можеше да води до убиеца и Руиз все повече и повече се боеше от този, когото търсеше. Той усещаше как тупти сърцето му и на челото му избива пот, макар че пристанът се охлаждаше от мощни климатици. Командирът се проклинаше за тази слабост, която можеше да доведе не само до собствената му гибел, но и до гибелта на Низа, ако тя още беше жива.
До момента, в който се добра до далечния край на пристана, успя да потисне вътрешната си паника, макар че продължаваше да я усеща с частица от съзнанието си. Бившият агент тръсна глава и се постара незабележимо да отпусне раменете си.