Когато наближи колонадите, той тръсна глава, сякаш опитвайки се да изхвърли всички наскоро придобити опасни добродетели: състрадание, милосърдие, вярност… любов. Те бяха непознати на Реминт, а задачата му сега беше да заприлича максимално на врага си и да влезе в кожата му, ако иска да прекоси фабуларията по неговите следи.
Руиз накара разума си да се успокои, а сърцето му — да се ожесточи. Опита се да върне времето назад и да се превърне отново в онова въплъщение на смъртта, каквото беше някога. Донякъде успя.
Седемте арки на колонадите бяха увенчани с динамични холокартини, които показваха какъв вид митове могат да се срещнат в дадената част на фабуларията. Руиз се спря и ги разгледа внимателно. След малко установи, че все повече и повече го привлича арката с изображение на богиня, напомняща Кали — четирите й ръце стискаха нож, гарота, пулсатор и енергомет. Ръцете се извиваха грациозно, образувайки фигури, които с течение на времето започваха да изглеждат все по-съблазнително, а усмивката върху черното лице изглеждаше ту свирепа, ту нежна. Чертите й бяха остри, почти груби, а в очите пламтеше едва сдържано безумие. Шестте й голи гърди с красива форма омагьосващо се люлееха в такт с движенията, сякаш се състояха от някаква божествена субстанция.
Руиз премина през прохода и от нишата вдясно от него изскочи робот-гид. Той предложи на госта си поднос с изискани опияняващи средства, халюциногени и успокоителни. Когато посетителят отказа, роботът изрече:
— Следвайте ме! — и с механична лекота се понесе по леко наклонения коридор.
— Той усети капана — констатира Реминт. — Направи същия избор, който бих направил аз.
Кореана наблюдаваше Руиз Ау, който с бърза крачка следваше механичния слуга. Лицето му оставаше все така невъзмутимо, но сега на него се беше появил оттенък на някакво трудно преодолимо чувство, тревожещо похитителката на роби, тъй като й изглеждаше някак неуловимо познато. Мъжът изглеждаше още по-стихийно опасен, отколкото при последната им среща.
В какво се състоеше разликата? Тя погледна осветеното от зеленикавите отблясъци на монитора лице на Реминт и разбра: двамата с Руиз Ау имаха еднакви изражения.
Механичният гид отведе Руиз в голяма ротонда, където светлината бе още по-слаба от тази в централната зала. Насред ротондата имаше басейн. В средата му, сред розовите водни лилии, плуваха, оставяйки върху водата блестящи следи, светещи нощни змиорки. От водата се носеше смрад на разложение и кипящ живот. Руиз усети високо горе присъствието на управлявано от електроника оръжие, което следеше ленивото движение на посетителите.
— Това е Залата на болката и обновлението — съобщи роботът и продължи нататък.
По периметъра на ротондата в стената имаше стотици трапецовидни отвори, във вътрешността на които се намираха митолозите. Някои от тези отвори бяха преградени със завеси — знак, че обитателите им са заети с клиенти или не са на разположение поради някаква друга причина. Но по-голямата част от служителите в този сектор на „Зелен вятър“ седяха на прага на своите килии, очаквайки посетителите. Няколкото потенциални потребители на услугите им, включително и високата жена, след която Руиз влезе във фабуларията, бродеха из залата.
Първият митолог, който попадна пред очите на агента, се оказа покрит с белези старец с татуировките на надзирател от Ретраник и островчета от мазни бели коси върху главата. Той въпросително вдигна вежди. Руиз отвърна на погледа му, очаквайки проблясък на разпознаване в очите на онзи, който твори митове за Реминт, но не почувства нищо, освен леко отвращение.
Руиз тръгна по периметъра, поглеждайки във всяка килия, покрай която преминаваше. Все още беше изпълнен със студената целеустременост, с която се беше въоръжил при влизането си в залите на фабуларията. Някои от митолозите му отговаряха с хищен блясък в очите, а други извръщаха поглед, обхванати от тревога в дъното на мрачните си души. Мина покрай жена от Оплаквачките на Бика, чийто коси бяха нагласени като шипове, покрити със синкавите люспи на Далметрианския ренегат, покрай момче-земноводно с очи на старец, което плуваше в запълнена с тъмнозелена течност гигантска чаша и покрай много други, не по-малко странни. Никой не го заговори. Очевидно господарите на „Зелен вятър“ смятаха заведението си за луксозно място и не позволяваха пошлите хвалби на стоката.