И все пак посетителят чувстваше вълна на любопитство, която вървеше по петите му и дори го изпреварваше, докато той бавно обикаляше ротондата. С внезапна припряност се дърпаха все нови и нови завеси, обитателите на килиите протягаха вратове, за да го разгледат. Неочакваното внимание увеличи чувството му за напрегнатост, агентът почувства, че наближава целта. Сега усещаше, че е почти предишният Руиз.
Продължаваше да върви. Голяма част от митотворците, изглежда, доста се гордееха със своята пъстра ексцентричност, сякаш качеството на техните приказки имаше нещо общо с оригиналния стил на обличане. „Декадансът отново е на мода — помисли си Руиз. — Колко скучно!“. Някои от митолозите му намигаха и изразително усмихвайки се, мълчаливо правеха жестове на подканване. Но никой от тях не притежаваше стила, способен да привлече вниманието на човек като Реминт.
Руиз започна втора обиколка.
Реминт превключи монитора на друго следящо устройство. Кореана видя човек с лицева протеза, изсечена от сребро. Той ги гледаше с невиждащ поглед и мълчеше.
— Той е тук — съобщи Реминт.
— Как да го позная? — попита човекът със сребърното лице.
— А мен как ме позна?
Човекът въздъхна и кимна. Наведе се за миг, така че Кореана не можа да види какво прави. Когато отново вдигна глава, той беше с груба кожена маска във вид на лицето на Реминт Юбере.
Реминт изключи екрана.
— Сега ни остава само да чакаме.
Руиз вече беше обиколил една четвърт от ротондата, когато завесите на вратата малко по-напред от него се дръпнаха. По време на предишната му обиколка те бяха сложени. Когато се приближи до килията и видя седналия на висок дървен стол митолог, усети неприятното убождане на разпознаването и отстъпи крачка назад. Оръжията отгоре забучаха, регистрирали необичайно бързото движение. Но в следващия момент агентът осъзна, че това не е неговият враг, а просто малък, зле запазен киборг с кожена маска. Полуроботът изобщо не му обръщаше внимание, той седеше абсолютно неподвижно и гледаше басейна.
Руиз усети как се изостри вниманието на останалите обитатели на стената и как посетителите се обръщат към него, и му стана малко зле. Приближи се и погледна с присвити очи митолога, който продължаваше да не забелязва присъствието му. Интересно, какви ли думи трябваше да изрече, за да се възползва от услугите на митолога? Изкуствените митове, които често се срещаха във фабулариите на Дилвърмуун, никога не бяха привличали Руиз. Той не можеше да разбере кое в тях е притегателното за всички останали, и затова посещаваше подобни места крайно рядко. С големи усилия успя да възстанови в паметта си необходимото обръщение.
— С кого говориш, разказвачо?
Лицето на митолога се обърна едва-едва в неговата посока и бившият агент разбра, че киборгът е сляп. Подобен ексцентричен избор показваше желание околните да бъдат скандализирани, тъй като благодарение на развитието на техниката никой от жителите на пангалактиката не беше обречен на слепота. А да се лишиш от зрение по собствен избор…
Митологът заговори. Това беше небрежно красноречие, в никакъв случай не измъчено:
— Говоря с онези, които притежават меча. Думите ми са предназначени за воините на нощта, за онези, които спазват съобразността, за праведните, очистващи плътта си. Говоря с онези, които пазят убийството в сърцата си.
Руиз се поколеба. Внезапно се пробудиха най-дълбоките му подозрения. Как можеше да не заподозре капан, когато си има работа с човек като Реминт Юбере? От друга страна, би било глупаво и самонадеяно враговете му да разчитат, че той ще влезе доброволно в килията на митолога. Нещо не му се вярваше. За нещастие сред неприятелите му нямаше глупаци.
Освен това откъде да знаят, че той ще се появи именно тук, за да му устроят засада? Макар и да предполагаше, че е изучил добре характера на Реминт, той не можеше да повярва, че мотивите му са толкова прозрачни за противниковата страна. „А защо пък не?“ — възрази досадно настоятелния гласец някъде в дъното на съзнанието му, но Руиз го потисна и пристъпи напред с кредитната си карта в ръка.
— А аз съм точно един от тях — каза той.
Кожената маска беше неподвижна и Руиз не можеше да прочете нищо върху лицето на митолога, но имаше странното усещане, че под слоя мъртва материя киборгът се усмихна.
— Знам — отвърна той с тих глас и протегна ръка за кредитната карта.