Тя се обърна и закрещя, за да предупреди Реминт, който вече се надигаше от кушетката, когато вратата се пръсна на трески и в стаята нахлу дебелакът, стиснал отломомет.
В този микроскопичен отрязък от време тя осъзна, че Реминт, въпреки нечовешката скорост на реакциите си, няма да успее да отскочи и дебелакът ще го убие или обезвреди, преди убиецът да извади оръжието си и да скочи на крака.
Но в същия миг в разбитата врата се появи тънка ръка и заби в шията на нападателя парализираща игла. Дебелакът се преви, после размаха ръце и падна встрани, абсолютно безпомощен.
Руиз дойде на себе си когато двамата наемници на Реминт изрязваха телесната му маска. Той не успя да потисне напълно стона си, когато повредената му нервна система започна да реагира на това толкова грубо отношение към него. Над него се надвеси преобразеното от отмъстителното наслаждение лице на Кореана.
— О, как чаках този момент! — гласът й звънтеше от удоволствие.
Руиз реши, че е най-добре да не се опитва да говори, докато действието на парализатора не отмине напълно. Той с усилие обърна глава и видя високата гола жена със стоманените токове, която се освобождаваше от остатъците от телесната маска на фанатичен последовател на Мъртвия Бог.
— Опитът не беше лош — отбеляза тя.
Очевидно тя не работеше за пиратите, митологът го бе излъгал. Останалото също беше ясно и без коментар — най-вече, че Руиз Ау се беше оказал невероятен идиот и напълно заслужаваше сполетялата го участ. Той въздъхна.
Реминт Юбере седеше на кушетката, сложил ръце върху коленете си и видът му беше най-невъзмутим. Изглежда, бурните събития, разиграли се пред очите му, не му бяха направили никакво впечатление. „Генширан е“ — помисли си Руиз и потрепери. Съвсем скоро и той щеше да стане толкова спокоен.
— Правилно — изчурулика Кореана, сякаш бе добавила и четенето на мисли към останалите си умения. — Сега си само мой!
Тя протегна ръка и докосна бесния нашийник на врата му.
— А това на кого е? Всъщност няма значение.
Тя закрепи към контролната верига на нашийника модул-шперц и регулира заглушаващото му поле така, че то влезе в резонанс с полето на ключалката. Обръчът изщрака, разтвори се и падна.
— Ето така — весело каза тя. — Реминт!
Убиецът я погледна без никакво изражение.
— Откарай ни обратно в крепостта на брат ти — нареди тя.
Реминт кимна:
— Както кажеш.
Той стана от кушетката и се обърна към момчетата за удоволствия. Те продължаваха да лежат върху кревата, притиснали се едно към друго и запищяха с тънките си гласчета, когато погледът на убиеца се спря върху тях. Той ги умъртви с две кратки избухвания на игления лазер.
На лицето на високата жена се мярна изражение на неувереност, но тя веднага го потисна. Останалите двама наемници се разсмяха и се заеха да слагат на пленника контролен нашийник, но размислиха и за всеки случай извадиха специален впряг. Устройството наподобяваше трупохода, използван от Публий. Когато то се включеше, Руиз нямаше да може да направи нито едно движение, освен продиктуваното от онзи, който управлява прибора. След като му го сложиха, го накараха да седне.
— Дайте ми пулта за управление — нареди Реминт.
— Разбира се — отвърна единият от съучастниците и му подаде пулта.
Убиецът докосна уреда с един пръст и крайниците на Руиз се свиха конвулсивно. Силата на болката го изуми, измъчената нервна система отчаяно протестираше. Той стисна силно зъби — кой знае защо, изобщо не му се искаше да показва колко го боли.
Реминт за последен път огледа бавно стаята. После уби останалите свидетели. Двамата наемници рухнаха толкова бързо, че дори не забелязаха смъртта си. Високата жена, която беше с по-добра реакция, успя да отскочи, малко преди лазерният лъч да изпепели гръдната й кост.
Руиз изпита нещо като безнадеждно злорадство, наблюдавайки ужаса в очите на Кореана, докато тя гадаеше дали й е съдено да загине в съответствие с плановете на Реминт. Но убиецът се обърна към вратата и каза:
— Да вървим. Алонсо ни чака.
Странната храброст, характерна за обречените на смърт, накара Руиз да се обади.
— Алонсо Юбере е мъртъв — разнесе се хрипливият му глас.
Дори и преди този момент Реминт да му беше изглеждал страшен, това впечатление избледня и се стопи пред напрежението, с което се изпълни изражението на убиеца.
— Какво? — попита той, затаил дъх.
Руиз събра повече въздух в гърдите си.
— Алонсо Юбере е мъртъв.