— Мога да кажа само едно: нямаше никакви произшествия. Това добре ли е?
Руиз се ухили в отговор:
— Времето ще покаже, о, вълшебнико.
— Поласкан съм, о, вожде — изкикоти се Молнех.
Той сложи върху рамото на агента своята тънка, като на скелет, ръка:
— Ние всички вярваме в теб, дори Фломел, макар че той сега не е в състояние да се възхищава на никой друг, освен на себе си.
Внезапно веселото изражение на фокусника изчезна и той каза съвсем сериозно:
— Животът ни е в твоите ръце, но като се имат предвид всички обстоятелства, съм сигурен, че можеше да е и много по-лошо.
Руиз бе странно трогнат от тази кратка реч:
— Надявам се, че си прав, маестро Молнех. Ще направим всичко, каквото можем. Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно.
Фокусникът отново го потупа неловко по рамото, после се извърна и се скри в палатката на Долмаеро. Хъркането на старейшината утихна за миг, после се разнесе още по-силно.
Руиз се постара да се нагласи удобно върху купчината камъни точно пред пещерата. Чакаше го дълга нощ. Изобщо не му се спеше. Долмаеро, най-възрастният и най-пълният от тях, трябваше да се наспи добре преди тежкия път. Руиз нямаше възможност да направи достоен подарък на девойката, но бе във властта му да й подари няколко часа допълнителен сън. Агентът се стараеше да не мисли за възможността тази нощ да се окаже последна за нея.
След като Руиз излезе от палатката, Низа се събуди. Тя се опита да заспи отново, но мъчителните мисли изглежда само бяха чакали удобен случай.
Тя си спомни как се опита да я изнасили Аям, робът-хермафродит на Кореана, в резултат на което Руиз получи възможност да превземе кораба. Низа все още усещаше болка там, долу, където отвратителното същество се бе опитало да проникне в нея. Руиз Ау го измъкна от палатката и го удуши. Най-страшното бе, че той направи всичко това в пълно мълчание. Тази мисъл, а също така и споменът за смайването върху лицето на умиращия мерзавец, й доставиха почти чувствена наслада.
Какъв ли тревожен възел от тайни се сплиташе в душата на нейния любим! Днес в палатката той без думи бе разбрал, че тя се нуждае най-много от прегръдката му, от ободряващото му присъствие.
При това той беше изкусен любовник — хем яростен, хем нежен. Изглежда, беше наясно по-добре от самата нея какво й харесва и забележително усещаше ритъма на нейната страст. В леглото устните на този загадъчен човек, обикновено сурово стиснати, изглеждаха по детски беззащитни. Красивите му ръце — безпощадни ръце на убиец — я докосваха необикновено нежно, когато Низа се нуждаеше именно от нежност, и я стискаха здраво, когато дойдеше време да се използва сила.
Неговата страст плашеше, но в същото време доставяше огромна наслада. В нея се усещаше същото напрежение, което се изписваше върху лицето на мъжа, когато той убиваше враговете си. Това едновременно ужасяваше и очароваше.
Спомените престанаха да й носят удоволствие, те по-скоро я безпокояха, затова Низа си наложи да помисли за предстоящия ден. Какво ли ново ще научи, какви ли чудесии, дето никога не е срещала на Фараон, ще види?
Тялото на младата жена се разтрепери от безпокойство. Какви още чудеса ще стори Руиз Ау, за да ги спаси от преследвачите им? Да, естествено, Кореана имаше въздушни кораби, верни слуги и страшни оръжия. Обаче Низа вече вярваше безусловно в своя любим и не можеше дори да си представи, че бившата им господарка ще успее да победи предводителя на малкия им отряд.
„Руиз ще се справи!“ — помисли си девойката, отново потъвайки в дрямка.
После засънува.
Отначало сънят изглеждаше доста приятен. Тя отново беше любимата дъщеря на владетеля на Фараон, отново се наслаждаваше на любимите си книги, на игрите с преданите роби и на услугите им в своите разкошни покои. Принцесата си почиваше в меко кресло, любувайки се на сенчестите зелени градини, и беше облечена в любимата си рокля от небесносиня коприна с пришити дребни блестящи люспички.
Именно това беше реалност, а кошмарът от последните седмици — ролята на феникс, мъчителната смърт, възкръсването, пленът и любовникът-убиец — й се бяха привидели в лош сън. Девойката небрежно игнорира неприятния глас, нашепващ й, че кошмарът се е случил наяве, и гласът млъкна.
Сега Низа крачеше по широкия коридор на двореца с онези поразителна лекота и плавност на движенията, които човек успява да постигне само в съня. Пред очите на спящата плуваха скъпи на сърцето й спомени. Подът, облицован с порцеланови плочки, върху който тя си бе играла в детските години, фонтаните, в които се бе къпала. Прохладните сумрачни стаи, където й беше толкова приятно да се развлича с любовниците си — понякога юноши от знатни семейства, друг път — просто случайни търсачи на приключения.