Бившият агент се качи на борда. Врагът беше овесил Олбани, заковавайки тънката му плитка с метална скоба към кулата. И беше оставил нещастника да крещи колкото си иска, докато не се върне Руиз Ау и не се взриви нашийника. Очите на жертвата се бяха напълнили с кръв.
Партньорът му бавно се изкачи по стълбичката. Извади ножа си и отсече плитката. Главата се търкулна по палубата, подскочи и с плясък падна във водата.
Руиз слезе в командната каюта и въведе в автопилота курс към лабиринта на Публий. Врагът му все още му трябваше.
Кореана дойде на себе си когато морасарът я изнасяше от двореца за развлечения. Тя вдъхна сторилата й се за неземен аромат смрад на неговото тяло и за миг изгуби всички усещания, освен опияняващата радост от живота. Ребрата я боляха — навярно Реминт беше счупил две-три. Това нямаше значение, те щяха да зараснат.
С крайчето на окото си забеляза Мармо, който мълчаливо летеше до тях с приготвен за стрелба енергомет.
— Мармо — прошепна тя с толкова слаб глас, че се засрами от слабостта си.
— Кореана? — старият пират се обърна към нея. — Вече почти се разсъмна. Започнах да се тревожа и тръгнахме да те търсим.
Тя нежно се усмихна, гледайки загриженото му полуметално лице.
— И правилно сте постъпили. Къде е Руиз Ау?
Мармо замълча за секунда.
— Врагът ти го нямаше там, Кореана. Контролния впряг беше разкъсан и захвърлен насред стаята и ми се стори, че един от наемниците на Реминт го е изключил, преди да умре.
Радостта й леко помръкна.
— Отново? — тя не можеше да повярва.
— Да върви по дяволите. Време е да се скриеш Кореана, докато утихне бурята. Морекупчина просто е в паника. Пиратските главатари са подивели от ярост. Сега е крайно опасно да се предприема каквото и да било. Фенш ни чака във въздушния катер, за да ни откара на някое спокойно място, където ще можем да изчакаме суматохата да отмине. Когато всичко утихне, ще напуснем града.
Похитителката на роби се опита да извика яростта си на помощ, за да отхвърли това доста разумно предложение, но не намери сили в себе си. Оказвайки се между почти механичната жестокост на Реминт и нечовешката сдържаност на Руиз, тя изведнъж се бе почувствала безпомощна и уплашена. Много й се искаше да се надява, че това е само временна слабост.
— Да — съгласи се тя и се отпусна в мощните лапи на морасара.
Глава 23
Скрит в сянката на съседния небостъргач, Руиз проверяваше какви охранителни устройства пазят в момента входа към пристанището на Публий. Той изпитваше иронично удоволствие от факта, че използва за целта най-новият анализатор на пространството, купен с парите на създателя на чудовища и благополучно изнесен от крепостта на Юбере.
Преследвачът беше оставил батискафа по-надалеч. Сега трябваше да се промъкне до врага си с цялата хитрост и предпазливост, на която бе способен агент на всесилната Лига. Беше купил за смешна сума натъпкана със зеленчуци лодка — от един от фермерите, които притежаваха малки участъци земя в покрайнините на Морекупчина. Дрехите на Руиз, придобити от същия фермер, се състояха от омазнено кожено елече, раздърпани шорти и голяма сламена шапка. Движеше се отмерено и без да бърза, а малкото сензорно екранче беше скрито под купчина едри ароматни зелки.
След като провери какво показват приборите, той си устрои възможно най-простичък обяд: парче кашкавал със синкави жилки, глава сладък лук, половин самун хляб и пластмасова чиния с ароматни златисто-зелени сливи. След като похапна, стигна до извода, че това е най-хубавата храна, която бе ял през последните седмици. Бившият агент намери на дъното на лодката термос с чиста студена вода и се напи както трябва, поглеждайки към покритите със зеленина изпъкналости на небостъргача, който се издигаше над него. За миг течението изкара лодката под лъчите на обедното жарко слънце и жегата прегърна наранените му рамене, после той подръпна въжето и се върна в спасителната сянка. „Колко хубаво е да живееш!“ — помисли си той.
Руиз беше поразен от необичайността на тази мисъл. Кога за последен път му беше хрумвало нещо подобно? Може би на шлепа? Това сладко пътешествие, на което тогава не му се виждаше края, сега изглеждаше толкова далечно…