Руиз тръсна глава и се съсредоточи върху показанията на приборите. Или беше пропуснал нещо, или беше недоразбрал, но не откриваше никакви признаци за дейност на охранителни системи. Може би собствената му система засичаше, или Реминт се беше добрал пръв дотук.
Накрая агентът довърши обяда си, отвърза въжето, хвана веслата и подкара лодката през лагуната, към пристана.
Когато се приближи, преследвачът разбра, че Реминт или някоя друга враждебна сила явно са го изпреварили. Във въздуха все още висеше смрадливият дим от електрически разряди и разтопен метал. Огромната бронирана амфибия на Публий бавно потъваше във водата насред лагуната, а още една много подобна на нея лодка се поклащаше на вълните при входа към лабиринта.
Цялата сграда беше обгърната от зловеща тишина, която се нарушаваше само от разнасящото се от потъващата амфибия слабо пукане на горящата електроника. Руиз обиколи още веднъж на бавна скорост лагуната, внимателно наблюдавайки приборите, за да разбере сам ли е тук или не. По всичко личеше, че може да не се притеснява от конкуренти. Обаче индикаторите изведнъж откриха, че на входа все пак работи един детектор за сканиране на близки разстояния. Доколкото разузнавачът успя да определи, този датчик регистрираше само синтетични материали и метал.
Руиз въздъхна с облекчение — беше очаквал да е по-зле. Мъжът свали оръжията си и ги скри под зеленчуците, надявайки се, че неотдавнашната битка ще предпази от мародерите такъв скромен трофей като лодка, пълна с трева и зеленчуци. После агентът отряза декоративните метални токи от платнените си обувки и погледна копчетата на шортите си. Но те, изглежда, бяха издялани от дебели рибни люспи. Взе тоягата на фермера — кривак от жилаво дърво, дълъг колкото ръката му и увенчан с отсечена глава на маргар. Полираната от честото използване ръкохватка легна удобно в дланта му.
Разузнавачът премина на кърмата, привърза въжето към една от халките на пристана и слезе от лодката.
„Ти си идиот, Руиз Ау — каза си той. — Тръгнал си на лов за най-добрия убиец във вселената с тояга в ръка…“
Той се разсмя смутено.
От пастта на лабиринта прииждаше мирис на неотдавнашна смърт и на Руиз Ау изведнъж страшно му се прииска да разполага с най-прекрасната възможност на света: никога да не влиза тук!
Обаче му се наложи да влезе и той установи, че сега заплетените коридори са обитавани предимно от мъртъвци. Зад всеки завой намираше все нови и нови тела. Понякога попадаше на неудачни екземпляри от творчеството на Публий, но най-често виждаше охранители-дирми. Всичките убийства, по мнението на Руиз, бяха извършени с онази небрежна увереност и точност, с която се отличаваше стилът на Реминт. Всеки изстрел бе донесъл мигновена смърт, всеки отрязан крайник демонстрираше, че нападателят се е целил в някакъв жизненоважен център. Руиз огледа оръжията на убитите дирми с надеждата да се възползва от тях, но установи, че неговият предшественик много прецизно е изпепелил с лазера си механизма на всяко от тях.
Руиз изобщо не можеше да разбере как на Реминт му се е удало да се промъкне сам през защитения лабиринт на създателя на чудовища. Той постоянно се спираше и се вслушваше за признаци на живот. Но не дочуваше нищо тревожно и това го тревожеше повече от всичко.
Степента на разрушения при входа към лабораторията и жилищните сектори на лабиринта порази агента още по-силно. Очевидно, убиецът беше вървял право напред, без да пести напалмовите бомби и гранатите. Шлюзът за безопасност беше отворен чрез взрив, а там, където започваха шахтите на асансьора, бронята просто беше накъсана на парчета.
Руиз се промъкна към дупката и погледна надолу. По сплавта, с която бяха покрити стените на шахтата, личаха следи от алпинистки куки и котки, които Реминт очевидно бе използвал, за да се спусне в сектора на лабораторията. Разузнавачът въздъхна дълбоко. Той нямаше алпинистка екипировка… Единственият път, който можеше да използва, оставаше стълбичката за техническо обслужване на асансьора, която, освен че бе тясна и крехка, беше и доста повредена от взривовете. На някои места тя бе огъната и залепена за стената, а другаде просто висеше в пустотата.
Колко му се искаше да зареже всичко и да се върне назад, при слънцето, при щайгите с ряпа и моркови, да забрави всичко, случило се по-рано, да смени името си и да стане друг човек, който не е длъжен да се спуска долу, при това, което го чака на дъното на шахтата.
Но това беше пътят към Низа. Публий все още си оставаше главният пропуск към крепостта на Юбере. Руиз се чудеше дали принцесата все още е жива и какво си мисли за него. Възможно беше люто да го мрази.