— Уби ли го? — гласът на Публий продължаваше да звучи жалко и неуверено.
— Възможно е.
— Сигурно си го убил. Ако беше жив, никога нямаше да ни изпусне. Ако е мъртъв, не може да ни причини вреда, нали?
— Не съм сигурен — отвърна Руиз и установи, че го тресе, въпреки че въздухът в асансьора беше горещ и влажен.
— Е — отново се обади Публий, — къде ме водиш?
Руиз се разсмя:
— Нима не ти е все едно, щом те водя колкото се може по-далеч оттук?
Той вече не изпитваше онзи неудържим гняв, който го водеше напред откакто бе открил Олбани. Срещата с Реминт беше изсмукала всичките му емоции, беше го лишила от възможността да чувства нещо друго освен скованост и изтръпване в душата и тялото. Това можеше да се окаже опасно. Агентът огледа раната на рамото си и установи, че не е особено дълбока. Кръвта още течеше, но на тънка струя.
— Още не сме приключили работата си с теб, а, Публий?
— О, да! — яростно прошепна врагът му.
— Не ми дава покой следният проблем: как мога да бъда сигурен, че Тилдореаморс ще изпълни молбата ти — сега, когато зад теб вече не стои никаква реална сила, а пиратите отказват да пускат когото и да било от града.
Публий се изсмя тънко:
— Защото — Господи, каква ирония на съдбата! — Тилдореаморс целият е мой. Той е генширан двойник, също като фалшивия Юбере.
— Ясно — кимна Руиз. — Значи сега ще отидем при твоя Юбере, ще му помогнем да дойде на себе си и ти ще му наредиш да ми се подчинява и да изпълнява всичките ми заповеди.
Лодката все още се поклащаше до пристана, както се бе надявал Руиз. Той изхвърли няколко щайги и освободи място за летящия мехур. Когато носилката се озова на борда, създателят на чудовища протегна ръка и неуверено опипа пространството около себе си.
— Зеленчуци? Това ли е всичко, на което си способен, Руиз? — гласът му все още беше слаб.
— Не мрънкай — каза спасителя му, докато криеше носилката зад щайгите. — Ако не ми беше необходим, за да се измъкна от Морекупчина, щях без колебание да ти прережа гърлото и да те пратя при маргарите.
— Сериозно, би ли ме пратил? Не знам, не знам… Ти някак си се променил, омекнал си… Разбира се, с Реминт се справи, ама май повече с хитрост…
— А как иначе? — кисело отвърна Руиз. — Той добре те е подредил, а?
— Ще оцелея, ако ми дадеш медицинско „прилепало“. Ще ми намокриш ли очите? Усещането е страшно неприятно…
— Не.
— Не?
— Не. И за прилепалото ще помислим, когато изпълниш обещанието си. А засега ми харесва да наблюдавам как се мъчиш.
Публий се изхили:
— Глупости. Ако умра, разполагам с клонинги, които несъмнено ще компенсират всички наранявания на плътта. Наистина, признавам си, иска ми се да запазя стария си мозък — в него е толкова уютно. Но времената се менят и се налага да се приспособяваме, нали?
Руиз погледна омазаното с кръв лице, помръкналите очи, извивката на устата, все още надменна и жестока.
— Не се надувай, Публий. Източих хранителния разтвор от аквариума с твоите клонинги.
Надменното изражение веднага изчезна от лицето на създателя на чудовища. Той прехапа устни и се извърна.
Низа живееше в някакъв сив свят. Килията беше сива. Вратата, стените, подът, тясната пейка, леглото, на което спеше — всичко беше сиво. Падащата от тавана светлина също беше сива — нито ярка, нито бледа, макар че намаляваше леко докато тя спеше. Дори храната беше сива и безвкусна.
Откакто онзи зловещ човек Реминт я вкара в килията и затвори вратата, девойката стана напълно апатична. Тя загуби представа колко дни са изминали или по-точно — престана да ги брои. Много пъти се събуждаше, без да помни как е заспала и досещайки се, че е била приспана. Тя не знаеше колко продължават периодите на изкуствен сън и престана да се безпокои за това. Изпадна в почти удобно безразличие, което при всички случаи беше по-добре от постоянните тревожни мисли дали не са променили разума й по страшния начин, описан от Руиз Ау.
За самия Руиз и за неговото необяснимо предателство Низа мислеше рядко. Вместо това предпочиташе да се пренася мислено в щастливите времена на Фараон, когато беше любимата дъщеря на царя. Девойката си спомняше за градината на баща си и насладите, които споделяше с многобройните си любовници, разнообразните изискани удоволствия, които принцесата можеше да си позволи заради високото си положение: прекрасната храна, най-добрите вина, коприната и скъпоценностите, най-ценните роби.