Долмаеро кимна:
— Както кажеш. Странно, до съвсем неотдавна трупата беше всичко за мен и смятах Фломел за велик човек, независимо от отвратителния му характер. Той беше забележителен фокусник — въздъхна старейшината. — Но времената се менят и аз разбирам, че съм бил глупак.
— Не, в никакъв случай не си бил глупак. Просто си бил като всички. Правел си най-доброто, което можеш, според информацията, с която си разполагал.
— Възможно е… Благодаря ти за тези думи — Долмаеро се върна към приготовленията си.
Пътеката се разширяваше, отрядът вървеше доста бързо. Известно време Руиз с удоволствие си позволи да върви най-отзад, хванал ръката на Низа. Чувстваше се малко нелепо, като юноша, но Низа вероятно не виждаше нищо недостойно в подобно демонстриране на чувствата. Тя стискаше здраво ръката на любимия си и от време на време му се усмихваше ласкаво.
Скоро се натъкнаха на признаци, свидетелстващи за неотдавнашното пребиваване на хора. Край пътя се виждаха пластмасови обвивки, парцали и купчинки сажди на местата, където е имало лагерни огньове. Руиз се насили да пусне ръката на Низа и обяви почивка.
— Сега трябва да сме много предпазливи — обясни той на останалите. — Възнамерявам да избързам напред и да разузная каква е обстановката. Вие вървете бавно след мен. Ако видите или чуете нещо странно, което може да се окаже опасно, напуснете пътеката и се скрийте в гората.
Руиз внимателно се вторачи в лукавото лице на старшия фокусник:
— И най-вече — гледайте да не изпуснете Фломел.
Предводителят свали от кръста си въжето и го прикрепи към нашийника на илюзиониста. Връчи втория край на Долмаеро.
— Ако се опита да вика, убийте го възможно най-тихо и бързо. Ще се справите ли?
Старейшината кимна и потупа кинжала, който носеше на колана си. Лицето му стана сериозно:
— Можеш да разчиташ на мен.
Лицето на Фломел изразяваше нещо средно между недоверие и възмущение, но той не се опита да спори.
Руиз се наведе към Низа и я целуна, прошепвайки тихичко:
— Наглеждай всички.
После бързо се насочи към подножието на хълма.
След като се озова на стотина метра пред останалите, агентът забави крачка и се опита да се движи възможно най-предпазливо. Гората не се промени, макар че пътеката се превърна в път, постлан с жълти павета. Край пътя се появиха каменни пейки със странно изкривени облегалки и крачета. Явно тук често се устройваха пикници. Обаче Руиз не срещна нито един турист, макар и искрено да се надяваше да види някой от тях. Добре би било да попадне на група, дошла на скоростен въздушен кораб със здрава броня и прилични оръжия. Агентът се изсмя от сърце на тази нелепа мечта. Със същия успех можеше да се надява хипотетичните туристи да се окажат безнадеждни наивници и да му позволят да им вземе кораба и оръжието.
Не, на бегълците щяха да са им достатъчни само петима туристи с пет едноместни въздушни скутера.
Пътеката правеше странни завои, но заради гъстия храсталак не беше възможно да се съкрати пътя и да се премине напряко. Затова пък разузнавачът можеше да бъде видян само от малък участък от пътя. Усещаха се някакви нови миризми, очевидно до магистралата не оставаше много. Руиз премина на сенчестата страна на пътя и удвои бдителността си.
Агентът мина поредния завой и установи, че големият път, на който бе възлагал толкова надежди, всъщност е канал.
Пътеката го изведе на слънчева поляна, право пред пристан от розов гранит. Над главата му се извисяваше декоративен портал — две колони във формата на изправени на задните си лапи животни. Каменните зверове придържаха покрива във вид на две влечуги, чиито муцуни се срещаха във въздуха. Наблизо се забелязваха пилони, на върха на които се развяваха парцали, очевидно остатъци от шарено платнище. Създаваше се впечатление, че пристанът отдавна не е използван от никого. Сърцето на Руиз се сви.
Той бавно пресече полянката, съзнавайки безсмислеността на действията си. Боклукът върху пътечката му беше внушил известна надежда, но видът на изоставения пристан не беше оставил и трошица от нея.
Агентът изкачи стъпалата и тръгна към канала. Състоянието на водния път беше безупречно. Двете тесни ивици бяха разделени чрез бариера от монолитен бетон. Неподвижната повърхност на водата беше покрита с отвратителен мазен слой, но боклуци не се забелязваха. Възможно бе каналът все пак да се използва от време на време. Клоните на дърветата вляво от пристана бяха надвиснали доста ниско над водата, но не биха попречили на преминаването на плавателни съдове. Изглежда, редовно ги подрязваха.