В стените на канала бяха вградени защитни излъчватели, ето защо върху бетонните плочи нямаше растителност, което потвърждаваше високото равнище на инженерната мисъл на създателите на изкуственото речно корито.
Руиз замислено седна на земята. Какво да предприемат? Ще имат ли достатъчно време да построят сал? Могат да използват отломомета, за да повалят няколко дървета, но това вероятно доста ще намали заряда. Търсачите на Кореана ще я доведат до канала и тя с лекота ще открие бегълците. А салът с шестима на борда едва ли ще се движи много по-бързо от пешеходец.
Дали да не се опитат да заличат следите си? Да преминат няколко километра по течението, после да оставят в сала Фломел, за да объркат преследвачите, а самите те да се скрият в гората? Не, едва ли бегълците щяха да имат такъв късмет. Миризмите им вероятно се пазеха в картотеката на Кореана. Тя или ще игнорира следите на главния фокусник, или ще раздели силите на две, за да улови всички. Руиз разсеяно хвърли в канала малко клонче. Облицовката на стените едва забележимо завибрира. Агентът бързо се отдръпна, но успя да забележи как парчето дърво се разтвори във вихъра на пяната. Вибрирането незабавно престана.
Идеята за сала отпадна от само себе си. Нямаше да им се удаде и да се скрият в канала.
Руиз повървя още малко на юг по брега и намери няколко отлични укрития, особено покрай самия пристан. Реши, че е много лесно да се скочи от тях върху преминаващ по канала шлеп, стига да не се движи прекалено бързо и охраната да не е многобройна.
Още не беше обмислил докрай тази идея, когато дочу бученето на двигател. По близката страна на канала бавно плуваше шлеп. Разузнавачът отстъпи в храсталака и зачака.
Вероятно това беше автоматичен товарен съд, добре защитен срещу любителите на придобиването на чуждо имущество. На борда му не се забелязваха оръжия, или поне не и от пръв поглед.
Плавателният съд бавно преминаваше покрай него. Руиз се реши и скочи на борда. Независимо от привидната тромавост, шлепът се движеше доста бързо, затова агентът залитна и с мъка се удържа на крака.
За негово смайване никой не се опита да попречи на нахлуването му.
Пристанът бързо се отдалечаваше, дърветата се сключиха като тунел над канала. Сега агентът можеше да смята, че е в безопасност. На търсачите на Кореана щеше да им се наложи да изследват двата бряга, а шлепът плуваше бързо. Ако в края на пътя не го очакваха неприятни изненади, той беше спасен.
Но усещането за щастие и свобода продължи само миг.
Низа! И всички останали, естествено, но на първо място — Низа! „Не бъди идиот — каза си, — те и преди нямаха шансове, какво се е променило?“
Ако сега скочеше от шлепа, не се знаеше кога ще се появи следващият. Утре? След седмица? Дълго преди това кожата му ще украсява апартамента на Кореана.
Но съществуваше и Низа. Не беше ясно как ще постъпи господарката с избягалите роби, но явно не можеше да се очаква да прояви милост. Руиз си представи как малкият отряд излиза на пристана, надявайки се да се срещне с предводителя си. Какво ли ще си помислят? Фломел сигурно веднага ще се досети какво е станало. Старшият фокусник би постъпил по същия начин, ако попаднеше в подобна ситуация.
Агентът въздъхна тежко и се приготви за скок. Между дърветата се показа пролука и той полетя във въздуха. В този момент императивът в мозъка му изскимтя в знак на протест.
От изненада и болка Руиз едва не падна в канала, но все пак достигна брега и се изтърколи по земята. Императивът не можеше да го убие като леталната мрежа, но причиняваше страхотна болка. Тя показваше, че агентът на Лигата се отклонява от възложената му мисия.
Стиснал здраво зъби, за да не изстене, Руиз се тресеше от болка докато императивът най-накрая се успокои. Когато екзекуцията приключи, той със страхотно усилие успя да седне. „Никога повече“ — обеща си. Никога нямаше да позволи да се ровят в мозъка му и да имплантират вътре чужди данни.
Най-накрая Руиз дойде на себе си, изправи се и закрачи в обратна посока.
Четиримата се бяха събрали нагъсто при пристана и плахо се озъртаха. Агентът спря зад най-близките храсти и няколко минути наблюдава бегълците. Върху широкото лице на Долмаеро бяха изписани объркване и безпокойство. Молнех напрегнато оглеждаше околността. Фломел се усмихваше злорадо. Низа стоеше малко встрани, отчаяно опитвайки се да демонстрира, че е уверена и спокойна, каквато всъщност изобщо не беше.
„Момичето се е застъпило за мен“ — топло помисли Руиз и излезе от укритието.
— Здрасти — изрече той небрежно.
Приятно му беше да види как лицето на Фломел разочаровано се изопна, но истинската му награда бе усмивката, засияла в очите на младата жена.