Но съществуваше още едно важно правило: не се доверявай на никого. А Руиз вече много пъти го беше нарушил, откакто бе срещнал Низа.
Обзе го ужас. Суровият агент не помнеше някога да е изпитвал нещо подобно. Отпусна безсилно глава върху ръцете си. Отдавна бе забравил какво е това сълзи, иначе непременно би им позволил да потекат.
Руиз усети някакво движение и вдигна глава. От високия борд на първия шлеп някой го наблюдаваше. Агентът видя мършав старец, облечен в дрипи, които някога са били разкошни дрехи. Лицето му напомняше удължена вълча муцуна, но светлите очи под надвисналата побеляла грива гледаха доста дружелюбно. Изглеждаше, че той не иска да стори зло на непознатия, преди да си изясни какъв е той. Неволните спътници се разглеждаха дълго време. После старецът вдигна съсухрената си ръка и неуверено помаха на Руиз.
Агентът отвърна на поздрава.
Зад гърба на стареца се появиха още двама. Първо млада девойка, с кръгло и обикновено лице, също облечена в дрипи, но малко по-чисти. Тя се усмихваше с неподправено дружелюбие.
Вторият беше млад човек, облечен в окъсана униформа армейски модел. Подобна дреха можеше да се купи в магазините за стоки с намалени цени на хиляди светове. На широкото грубичко лице бе застинало глупаво-самоуверено изражение. Той демонстративно избута стареца встрани и изгледа Руиз с явна враждебност. Младежът дотолкова приличаше на младо упорито биче, че агентът не успя да сдържи смеха си. После той още веднъж весело помаха на тримата. Младият човек изумено отвори уста, а после с изтракване я затвори.
Руиз се извърна. Успокоил се беше — те не бяха единствените, проникнали нелегално на шлеп. Може би тези хора също не си представяха всичките опасности на подобно пътешествие, но те бяха живи, а това вече бе донякъде обнадеждаващо.
Предводителят се опита да огледа и останалите шлепове, но дори и на тях да имаше пътници, не му се отдаде да ги види.
Погледът на Руиз неволно се задържа на стоманената фигура, закрепена на носа на следващия кораб. Лицето на жената с огромни очи, покрити с тежки клепачи, притежаваше странна еротична притегателност, макар че не можеше да се нарече красиво. Идеалните пропорции на лицето поразително се различаваха от гротескното тяло.
Руиз се върна на долната палуба. Фломел изглежда започваше да идва на себе си. Молнех погледна замислено предводителя, продължавайки да трие кръвта от челото на фокусника.
— Черепът му може и да е пукнат, но не е счупен — каза той с тон, в който се долавяха упрек и одобрение едновременно.
— Не ми пука — грубо отвърна Руиз. — Ако оживее, ще ти възложа да го наглеждаш, защото останалите няма да се справят с тази задача.
— Да, Фломел винаги е имал необичайно ловки пръсти. Съжалявам, че заради него се лишихме от основното си оръжие, Руиз Ау.
— Добре, ето ти въжето. Ако ти се наложи някъде да го оставиш, гледай да го завържеш за стълб, който е невъзможно да се изтръгне от земята. Разбра ли ме?
— Не се вълнувай, ще съм надежден пазач — у Молнех, изглежда, се бе върнала обичайната жизнерадост.
— Отлично. Лошото е, че не ни остана нищо за ядене, но имаме манерки с вода, а два-три дни без храна се издържат. Важното е, че с всяка изминала минута се отдалечаваме от Кореана. Този факт за мен компенсира и най-изисканите ястия.
Само Молнех май се усъмни в справедливостта на подобен възглед за живота.
Руиз разказа на спътниците си за своите открития и изложи догадките си относно другите пътници. После посъветва Молнех и Долмаеро да се настанят в нишата с килима и да вземат със себе си Фломел.
— Бъдете нащрек — нареди той на останалите, хващайки Низа за ръката. — Повикайте ме, видите ли нещо странно.
Девойката се закиска и Руиз, проследявайки погледа й, насочен към огромния фалос, побърза да се поправи:
— Ако видите нещо опасно.
— На мен точно това ми се вижда опасно — възрази Низа. — Що за народ е този, дето се кланя на такива идоли?
— Не знам — призна си Руиз. — Скоро ще си изясним що за хора са. Но надявам се не преди да се отдалечим на прилично разстояние от Кореана.
После те се отправиха към наблюдателното възвишение и мълчаливо седяха там, плътно притиснати един към друг, докато слънцето не се скри зад хоризонта.