Низа се облегна на лакът, разсеяно поглаждайки гърдите му.
— Знаеше ли, че жените на Фараон раждат деца само ако пожелаят? Когато приключва месечният им цикъл, те пият отвара от корените на далафрея, а после могат да се наслаждават цял месец, без да се страхуват от последствията. По същия начин ли постъпват жените във вашия свят?
Руиз отговори, без да успее да помисли:
— Те имат други средства. Мъжете също. Но ти можеш да не се безпокоиш. Докато беше в плен, са пришили под кожата ти това нещо.
Той докосна ръката й над китката, където едва се забелязваше подутината на противозачатъчната капсула. Девойката с любопитство опипа лекия оток.
— С това поддържат робите в състояние на стока — каза тъжно Низа.
Руиз се ядоса на липсата си на такт и притисна още по-силно към себе си разстроеното момиче. Тя не се възпротиви.
— Много лесно е да го махнем във всеки един момент, когато пожелаеш.
След кратко мълчание Низа отново се обади:
— Никога не съм те питала, но често съм си мислила за това. Има ли там, в твоя свят, жена, която е в правото си да мечтае за завръщането ти? Или такава, при която ти самият искаш да се върнеш?
— Не — бавно отвърна той. — Признавам си честно, че много бих искал да се върна там, но само ако ти ме последваш.
Това беше чиста истина. Руиз най-накрая престана да се замисля за странните изменения, настъпили в съзнанието му, защото разбра какво се е случило с него.
— Не, не бих искал да съм с друга — повтори той.
И мислено добави: „Дори ако това означава, че завинаги ще остана тук и никога вече няма да видя собствения си дом.“
Низа се притисна още по-силно към любимия си.
Занизаха се дълги минути на покой.
Внезапно в най-приятното състояние между съня и пробуждането нахлу резкият крясък на Молнех:
— Руиз Ау!
Агентът моментално скочи на крака, като при това едва не събори на палубата спящата Низа. Фокусникът отново закрещя, но нотките на паника в гласа му бяха изчезнали, така че предводителят рискува да се забави, за да си намъкне дрехите, преди да поеме към стълбата.
— Почакай ме тук — нареди той на девойката, която още не бе дошла на себе си след краткия сън.
Тя кимна, протягайки ръка към разхвърляните дрехи.
Руиз се спусна на долната палуба, където откри Молнех и Долмаеро. Двамата изумено се блещеха към пода пред себе си.
Насред палубата кой знае откъде се бе появил поднос от неръждаема стомана, върху който бяха наредени множество стъклени съдове. Освен това там имаше два самуна добре опечен хляб, пита кашкавал, кошница, пълна със златисто грозде и зелена порцеланова ваза с три червени цветя. Виждаше се и купчина пластмасови чинии и руло с хартиени салфетки.
— Откъде се взе всичко това? — поинтересува се Руиз.
Долмаеро сви рамене:
— Не знам. Току-що станах и исках малко да се поразтъпча — краката ми са изтръпнали. Преди няколко минути тук нямаше нищо, после изведнъж се появи всичко това. Аз извиках Молнех, а той — теб.
Агентът се обърна към Молнех:
— Какво става с Фломел?
— Завързан е както трябва. Вече дойде на себе си и сега не спира да се оплаква. И главата го боли, и всичко останало, и изобщо по него няма здраво място, той е страшно оскърбен и ужасно гладен.
— Каква неприятност — разсеяно отвърна Руиз.
Той пак огледа внимателно палубата, но не откри никакви процепи или сглобки, подсказващи наличието на таен люк.
В собствения му корем се дочу протестно къркорене — организмът му недвусмислено намекваше за необходимостта да се подкрепи. Вероятно останалите бяха не по-малко гладни. Безопасна ли беше тази храна? Измъкна тапата на едно от шишетата и предпазливо подуши: вино.
— Ето какво ще направим — обърна се той към Молнех. — Отнеси на Фломел вино, хляб, кашкавал и малко грозде. Кажи му, че вече сме яли. Ако попита откъде се е взела храната го излъжи, че съм разбил килер с хранителни продукти.
Молнех кимна.
— А ако той ги изяде и оцелее?
— Тогава ще похапнем и ние.
Тайнствената храна не причини вреда. След като похапнаха, Руиз и Низа се върнаха на горната палуба. Девойката се облегна на перилото и се загледа в близката гора, покрай която преминаваха. Руиз седна до нея и се замисли за странната ситуация, в която се бяха озовали.
Може би тайнственият им благодетел беше някакъв милосърден отшелник? Но едва ли би се намерил отшелник, който ще се съгласи да тръгне на пътешествие с такъв странен кораб. А ако местните жители предоставяха на пътешествениците безплатно пътуване и храна, то защо на шлеповете имаше толкова малко хора?
Може би тези кораби бяха своеобразен капан за непредпазливи скитници? Но в такъв случай огромните разходи очевидно нямаше как да се покрият. Досега бяха уловени само осем, при това пет от тях се бяха оказали съвсем случайно на борда. И все пак именно това обяснение изглеждаше най-логично.