Жената се оказа права. Търсачите скоро се върнаха. Механичните паяци не бяха успели да намерят следи. Господарката вдигна флитъра във въздуха и решително го насочи на юг.
— Дори и на най-бързоходния шлеп ще му трябват няколко дни, за да се добере до Морекупчина. Отначало ще отидем до там на пълна скорост, после бавно ще се върнем, следвайки канала. В краен случай ще се възползваме още веднъж от търсачите.
— Добър план — угоднически кимна Мармо.
Руиз стискаше с длани нажежената от болка глава, докато Низа нежно и внимателно масажираше шията му. Но дори това не можеше да отвлече предводителя от неприятните мисли. Сега бегълците се бяха оказали пленени от неизвестни същества. Не им беше ясна целта на пътешествието, очакваха ги непредсказуеми опасности.
На далечната страна на горната палуба Молнех и Долмаеро полугласно обсъждаха възможните мотиви на похитителите.
— Те са робовладелци, какви други биха могли да бъдат? — мрачно твърдеше старейшината на гилдия. — Струва ми се, че в цялата огромна вселена хората се делят само на роби и робовладелци.
— Робовладелците нямаше да си правят труда да ни хранят тъй разкошно. Кой ще изхарчи толкова пари само за да се чувстват робите му добре? С изключение на теб, но ти си необикновено същество.
Според Руиз Молнех отделяше прекалено внимание на кулинарните аспекти на случващото се.
Долмаеро поклати глава:
— Може би това не е никакъв проблем за тях. Тук често стават неща, за които по-рано съм мислел, че се случват само в приказките. Хората в този свят летят като птици, съживяват мъртвите. А ако се окаже, че тук топлите кифлички и виното са по-евтини, отколкото коравия хляб при нас?
— Всичко е възможно… — скептично провлачи фокусника.
Руиз престана да се вслушва в разговора и прехвърли вниманието си към околността. Гората изглеждаше все по-поддържана — току се мяркаха заравнени пътища, грижливо обработени ниви и скосени ливади. Понякога се появяваха и селища — главно от грубо направени колиби, но на места се срещаха и елегантни ловджийски хижи, а веднъж преминаха покрай замък, построен от неизвестен синкав материал, напомнящ керамични блокове. Той сякаш се състоеше изцяло от кули и назъбени крепостни стени.
— Какво е това? — попита Низа.
— Богаташки дом — отвърна разсеяно Руиз.
„Тук със сигурност ще може да се открадне въздушен кораб“ — помисли си той.
Бодежи на съжаление нараняваха душата му — съзнаваше, че няма полза от тях, но това не ги правеше по-малко болезнени. Скоро Кореана щеше да настигне бегълците — и тогава какво? Дори и охранителното поле да действаше в двете посоки, преследвачите навярно разполагаха с достатъчно мощни оръжия, за да го разрушат. Морасарът със сигурност бе добре екипиран.
Денят се точеше бавно. Скоро на Долмаеро и Молнех им омръзна да спорят. Фокусникът отиде да дебне появата на следващата трапеза. Старейшината стоеше неподвижно, вперил поглед във водата.
Руиз преживяваше неуспеха толкова тежко, че дори не можеше да намери думи на утеха за Низа. Ала девойката не му се сърдеше заради неразговорчивостта му и агентът беше благодарен за това мълчаливо, ненатрапчиво разбиране. Той трескаво търсеше изход от създалата се ситуация. Но в главата му не идваха дори безумни идеи. Нима фантазията му все пак бе пресъхнала? Ето това вече би било наистина ужасно!
Атмосферата неуловимо се измени, във въздуха се усети полъхът на приближаваща се опасност. Отпред се дочу странен звук, подобен на свистене на вятър в дълъг тунел.
— Какво е това? — объркано прошепна Низа.
— Аборигените наричат това място Острието.
— Значи знаеш къде се намираме?
— Мисля, че да.
Сега пътят на корабите минаваше през пустинна и безплодна скалиста местност. Изглеждаше сякаш наближават края на света. Отпред земята отстъпваше мястото си на бледосиньо небе. Каналът се превърна в тясна и дълга пътека от неподвижна вода, която не водеше наникъде и която не бе поддържана от нищо освен от бреговете от монолитен бетон.
Низа се вкопчи в рамото на агента:
— Ще загинем ли?
— Не мисля — опита се да я успокои Руиз. Той бе източил врат с надеждата да зърне какво има отпред, отвъд ръба на пропастта.
Шлеповете вече пълзяха като костенурки. Ето че първият достигна празното пространство. С него не се случи нищо лошо и мъжът почувства, че пръстите на девойката леко се отпуснаха. Корабът пред тях също плуваше по въздуха, преминал ръба на пропастта.
Когато дойде редът на техния шлеп, Руиз вече знаеше какво ще види отпред. Далече долу, при крайбрежната равнина, от океана се издигаха огромни постройки със странни очертания. Приличаха на нещо средно между сплескани небостъргачи и преобърнати планини, по-тесни в основата, отколкото на върха. От това разстояние беше невъзможно да се оценят мащабите на загадъчните здания.