Молнех потрепери:
— Аз не съм такъв храбрец, че да рискувам да се доверя на милосърдието на Кореана. А ти, старейшино на гилдия?
— Съгласен съм с теб.
Руиз усети как в него се издига вълна на черен гняв към търговката на роби. Не защото тя възнамеряваше да го убие — той и без това не се надяваше да умре, докато спи, — а защото тази жена искаше да отнеме живота, който той би могъл да сподели с Низа. Предводителят притискаше към себе си девойката, опитвайки се да се съсредоточи върху скъпоценните усещания на този миг: допира на тялото й, аромата на косите й, звука на дишането й. С усилие на волята си той изхвърли от ума си мечтите за дългия и прекрасен живот, който би ги очаквал при други обстоятелства…
Кореана отново заговори, но сега гласът й беше изпълнен със злоба:
— Добре. Можеш да оставиш жената при себе си. Нека тя бъде прощалният подарък от мен. Но нали знаеш, че другите трима са моя собственост? Дай ми ги!
След няколко секунди блеснаха с отразената слънчева светлина двете бордови оръдия на флитъра.
— Какво, и на това ли не си съгласен?
Руиз притисна девойката към пода и се опита да я прикрие с тялото си. Снарядите се удариха от защитното поле на шлепа, то избухна в ослепително ярки огньове и ушите на обсадените заглъхнаха от страшния вой.
Атаката бе прекратена. Предводителят усети чрез палубата усилващата се вибрация на двигателите. Ответният залп се изтръгна от десния борд на шлепа и като огнено копие се заби в кораба на Кореана. Катерът бе отхвърлен встрани. Сега той се придвижваше чрез кратки неуверени тласъци, поклащайки се и подскачайки. Силиците му стигнаха за още кратко време, след което безсилно рухна в блатото.
Руиз скочи на крака. Не откъсваше поглед от флитъра и с цялата си душа се надяваше, че ще последва взрив. За съжаление това не се случи.
Скоро поваленият катер остана далеч назад. На шлепа няколко редици доста внушителни отбранителни оръдия издигнаха дулата си нагоре и се скриха под палубата, откъдето се бяха появили. Върху металната обвивка не бяха останали и най-малки следи.
— Дявол да го вземе — смаяно промълви Руиз, все още не смеейки да повярва в неочаквания успех.
— Какво стана? — извика Долмаеро, който заедно с останалите все още лежеше върху палубата.
Предводителят се отпусна тежко до него.
— В безопасност сме. Поне засега. Но Кореана изглежда оцеля.
Слънцето клонеше към залез. Появиха се поредните съдове с храна. Този път Руиз наблюдаваше много внимателно, надявайки се да намери начин за проникване във вътрешността на шлепа. Но нишата, от която се появи подноса, беше прекалено малка, за да се побере човек в нея.
Вече се бе смрачило, когато корабът достигна границата между земите на богатите пирати и града. Над канала се надвеси митническата кула, подобна на огромен брониран паяк, увиснал на гравирани крака-колони.
— А това пък какво е? — изненада се Долмаеро.
— Митница. Тук няма да ни притесняват.
Главатарите на пиратите, които бяха собственици на почти всичко, вкарвано в Морекупчина, слабо се интересуваха от идващите в града: те бяха ценни само със стоките и уменията, които носеха със себе си. Пиратите следяха значително по-бдително опитващите се да излязат от града и изобщо не искаха да дават разрешения за напускане. Кой знае какви ценности можеха да бъдат изнесени по контрабанден път.
Наистина, когато шлепът на бегълците преплува под кулата те видяха малко, покрито с ръжда корабче, което се опитваше да напусне града. То веднага бе принудено да спре на един от пристаните, и скоро членовете на екипажа му стояха един до друг, извърнати към стената, с ръце на тила. Моряците бяха заобиколени от въоръжени охранители, а десетки инспектори с униформа шетаха по борда, размахваха детектори, разбиваха обвивката на различни места.
Както бе предположил Руиз, не спряха шлепа им, въпреки че в галерията, надвиснала над канала, се изсипа цяла тълпа народ. Пиратите си шепнеха нещо, жестикулираха двусмислено, а после всички наведнъж изчезнаха в дълбините на кулата-крепост.
Най-накрая шлепът премина през приливния шлюз и се скри в лабиринта на вътрешните канали на Морекупчина. В потъмняващото небе се издигаха, закривайки го, широките върхове на кулите. Трудно беше човек да си представи по какъв начин се е появило това гигантско гнездо на оси. Основите на някои от зданията явно бяха построени от хора, защото през пласта мръсотия, покриващ всичко в града, проблясваше метал. На други места постройките изглеждаха загадъчен каприз на природата, тъй като се състояха от сякаш безпорядъчни купчини от камъни, глина и полуизгнили стебла на дървета, натрупани върху издигащите се над каналите тераси.