Молнех се оглеждаше с любопитство. На неговата глава също имаше татуировки на фокусник, той помагаше на Фломел в постановките на илюзионистките представления с жертвени феникси, благодарение на които трупите от Фараон толкова се ценяха на пангалактическия пазар на роби. Молнех изглеждаше неправдоподобно мършав и тромав, но Руиз се възхищаваше на рядко срещаната издръжливост на този човек, на неговия оптимизъм и на лекотата, с която той възприемаше превратностите в съдбата си. Подобна гъвкавост ярко го открояваше от слабоумния Кроел, загубил разсъдъка си заради стоварилите се върху му изпитания.
И накрая — Долмаеро; нисък, пълен мъж, татуиран с червените и зелени шарки на старейшина на гилдия. Той предвождаше бригадата на работниците около сцената — дресьори на зверове, шивачи на костюми, дърводелци, лекари — чието майсторство поддържаше фантастичните номера на фокусниците. На Фараон той се бе подчинявал на нарежданията на илюзионистите, но в този нов свят на Долмаеро му се наложи да поеме задълженията на ръководител. Старейшината в нито един момент не забравяше за отговорността си пред съплеменниците. Освен това той притежаваше бърз и гъвкав ум. Когато на Фараон корабът-капан на Кореана хвана Руиз Ау и трупата на Фломел, агентът беше сигурен в надеждността на маскировката си. Обаче Долмаеро доста бързо се досети, че Руиз не принадлежи към аборигените на малката изостанала планета.
Старейшината никога не се опитва да използва подозренията си, за да навреди на загадъчния непознат и Руиз му беше благодарен за това. Пък и агентът изпитваше към Долмаеро чувства, доста близки до приятелските, независимо от разликата в произхода им и въпреки риска, който винаги съществува при възникването на приятелски отношения в такава сложна ситуация.
Старейшината внимателно се вгледа в Руиз:
— Струва ми се, че си в добро настроение. Завиждам ти за безгрижието. На моето сърце му е прекалено тежко от множеството въпроси.
Агентът безпомощно сви рамене. В случая с Низа го ръководеха чувствата, но защо се нагърбваше с отговорността за останалите пленници? Може би си струваше да обясни на Долмаеро поне някои неща?
— Ще отговоря на каквото мога. Питайте.
— Страхувам се, че знам прекалено малко дори за да успея да задам разумни въпроси — въздъхна старейшината. — И все пак… къде искаше да ни изпрати Кореана, преди да убиеш гигантската надзирателка и да разоръжиш механичния човек? Знаеш ли?
— Да.
Руиз почувства, че от тази тема гърбът му се смразява, започва да му се повдига и по челото му избива студена пот. Леталната мрежа се размърда в дълбините на съзнанието му, напомняйки му, че ще загине, ако пипалцата на геншите проникнат в мозъка му.
— Господарката искаше да ни изпрати при геншите, за да премахнат опасността за нея.
— Да премахнат опасността?
Долмаеро явно се съмняваше, че пленник като Руиз може да стане безопасен за господаря си.
— Геншите са чуждопланетни същества, значително по-странни от пунгите, които охраняват казармите на робите. Те са отвратителни създания, но аз се страхувам от тях по друга причина. Тази раса е изучила мозъка и мисленето на човека. Сега те ни познават прекалено добре и могат да ни накарат да направим всичко, което си поискат, или да станем такива, каквито пожелаят.
— А какво щяха да направят с нас?
— Нарича се деконструкция. В подземията си геншите щяха да разложат мозъците ни на парчета и да ги пренаредят по такъв начин, че ние завинаги да останем роби и да сме в състояние да мислим само за благополучието на господаря си.
— Не е ли прекалено сложно? — намеси се Молнех. — Със сигурност има и по-прости начини за държане на робите в подчинение. На Фараон ние се справяме прекрасно. Бунтовниците или ги разпъват, или ги набиват на кол, или ги използват в Изкупление, което не е посветено на някой от боговете. Това е добър урок за останалите роби.
Руиз се намръщи. Понякога забравяше, че спътниците му са се родили и са израснали в примитивен и жесток свят. Дори Низа одобрително кимаше с красивата си главица, очевидно намирайки речта на Молнех за напълно разумна.
Обаче после беглецът си помисли, че неговите собствени етични стандарти всъщност не са толкова далеч от морала на аборигените от Фараон. Да, естествено, самата мисъл, че робите могат да бъдат разпъвани, му се струваше варварска. Но нима на съвестта на самия Руиз Ау не тежаха невинни жертви? Множество хора бяха загинали по негова вина от момента на началото на операцията на Фараон: първият беше стражът, когото той беше принуден да убие, за да преодолее стената; последваха го ханджията Денклар, проститутката Релия, надзирателят Ронтлесес. А след отпътуването на Суук списъкът от жертви бе станал прекалено дълъг, за да може да си го припомни веднага. Понякога на Руиз му се струваше, че прилича на безпощадна чумна епидемия, която удря където й попадне, без да оставя шансове за спасение.