Фокусникът скочи на крака.
— Тръгвам.
— Сигурен ли си? — меко попита предводителят. — Страхувам се, че за някого от нас съюзът ни ще приключи зле. Тук небето е чисто, наоколо са зелени простори, от планините духа освежаващ вятър. Има и по-лоши места за среща със смъртта.
— Не! — с огромен ентусиазъм заяви илюзионистът. — Тръгвам.
Глава 3
Стръмната пътека от обратната страна на планината беше в прилично състояние, така че бегълците се спуснаха бързо. Когато достигнаха подножието на хълмовете, обрасли с високи дървета, вече преваляше пладне. Руиз беше наложил високо темпо, но никой не се оплакваше, дори Фломел се ограничаваше само с неразбираемо мърморене. Скоро слънцето се скри зад облаците, а заради сенките, хвърляни от клоните на дърветата, стана още по-тъмно. Фараонците се събраха по-плътно един до друг и притихнаха, смутени от огромното количество зеленина. Единственото обитаемо плато на Фараон беше сухо и безжизнено и само най-богатите жители на планетата можеха да си позволят лукса да притежават градини.
— Що за хора живеят на такова странно място? — с шепот попита Низа.
— Не знам. Вероятно най-различни, както и навсякъде другаде — разсеяно отговори Руиз.
Безпокойството на спътниците му бе заразило и него. Гората беше толкова гъста, че в нея можеха да се организират засади на стотици места. Обаче Низа прие разсеяността му за упрек и обидено се отдалечи.
За щастие лошите предчувствия не се оправдаха. Никой не изскочи от гъсталака, иззад дърветата не долетяха куршуми и пътниците не се натъкнаха на капани по пътеката. Привечер повечето бяха толкова уморени, че едва пристъпваха с натъртените си крака. Единствено Молнех беше свеж и бодър като в началото на пътя. Очевидно крехкото му тяло се отличаваше с необикновена издръжливост.
Отрядът достигна до варовиков район. Слягащите се руди бяха създали пещери, сякаш специално предназначени за нощуване на изморени пътници. Недалеч от пътеката откриха подходящо убежище. То не беше достатъчно дълбоко, за да привлече вниманието на едрите хищници, но сводовете на пещерата можеха да послужат за сигурно укритие от дъжда. Петната от сажди върху затулващата входа козирка показваха, че някой е ползвал това убежище и преди. Обаче следите бяха толкова стари, че Руиз се реши да обяви почивка именно тук. Не си струваше да продължават да вървят през нощта, рискувайки да се наранят или да се натъкнат на нощни хищници. На сутринта щяха да достигнат шосето.
Фломел навъсено се вторачи във входа на пещерата.
— В тази дупка ли сме длъжни да прекараме нощта?
— Трябва да си доволен, че изобщо успяхме да намерим убежище от лошото време — възмути се Руиз.
За последните няколко дни неговата неприязън към фокусника се беше засилила. И причината дори не бе в това, което бе причинил на Низа. Да, Фломел беше поставил пиеса, в която момичето, изпълняващо ролята на феникс, бе загинало. Само навременната намеса на агента бе помогнала горката жертва да бъде възкресена. Фломел с радост би я убил отново по нареждане на Кореана. И Долмаеро, и Молнех бяха не по-малко виновни заради същото нещо. Жителите на Фараон бяха свикнали с пиесите с феникси, които бяха част от жестоката и примитивна култура на тяхната родина. Само че Фломел се интересуваше от хората само дотолкова, доколкото те можеха да бъдат полезни на него самия.
Руиз се намръщи — бе му хрумнала доста неприятна мисъл. А толкова много ли се различаваше фокусникът от него самия? Разбира се, разлика имаше. Иначе той отдавна да беше пречукал мерзавеца и да продължаваше да си живее съвсем спокойно.
Предводителят поклати глава и нареди на останалите да сглобят палатките, докато двамата с Низа събират сухи клонки за лагерен огън. Кореана щеше да ги догони не по-рано от следващата вечер, така че огънят му се струваше напълно безопасен лукс.
Около пещерата имаше достатъчно сухи съчки, но любовниците се отдалечиха, за да могат да си поговорят на спокойствие.
Руиз чупеше клонки от повалено дърво. Девойката се приближи толкова близо, че той усети чудесното ухание на косите й. Низа се обърна към него и го погледна в очите, отмятайки назад тъмната лавина на великолепните си къдрици.
— Разсърдих ли те с нещо? — гласът й звучеше почти враждебно.
— Не, разбира се, че не! — отвърна той. — А аз теб?
Сериозният му тон зарадва момичето, тя очевидно се развесели.