Макин се ухили.
— Да нямаш гост, който е влязъл, без да го видя? Защото очевидно не говориш на мен.
— Онзи твой човек, Осер Гант ли беше? Той би ме разбрал. — Зарязах парчетата от бронята си на пода. Погледът ми току се връщаше към шахматната дъска. И при предишното ми пътуване към Събора оставяха шахматна дъска в шатрата ми. Всяка вечер я заварвах там. Сякаш ако не си любител на шаха, не можеш да претендираш за трона.
— Заведе ме при водата, но аз не мога да пия от нея. Обясни ми го с думи прости, Йорг. Аз съм прост човечец.
— Търговия, лорд Макин. — Побутнах една пешка напред. Пешка с рубинени очи, слуга на черната царица. — Търговията ни с Островите пресъхна, няма калай, няма синя боя от сърпица, няма бретански мрежи, нито онези хубави техни брадви, нито издръжливите им дребни овце. Търговията пресъхна, а в Конот често виждат черни кораби, които кръстосват Тихото море, но никога не навлизат в пристанищата.
— И преди е имало войни. Бретанските лордове са в постоянна вражда помежду си — каза Макин и сви рамене.
— Чела все дрънкаше за Мъртвия крал. На сънища и аз не вярвам, но вярвам на врага си, когато казва нещо в миг на самодоволство, убеден, че съм му паднал в ръчичките. Мъртвите от тресавището тормозят границите на Анкрат и ангажират войските на баща ми. Ако не беше така, с него отдавна щяхме да сме си уредили сметките на бойното поле.
Макин кимна.
— И Кеник има същия проблем. Всичките си войници изпращам да патрулират тресавищата заради мъртъвците, които напират да излязат оттам. Но цяла армия от мъртъвци? Крал?
— Чела беше кралица на армията, която вдигна от гробовете в Кантанлона.
— Но кораби? Нашествие?
— Ако ми позволиш да цитирам Шекспир, на небето и земята има повече неща, Макин, отколкото обитават и най-смелите фантазии на твоята философия. — Седнах на леглото и завъртях шахматната дъска така, че бялата царица и нейната армия да гледат към Макин. — Играй.
Макин ме би шест пъти, преди да го пратя да загаси лампите. Това, че след шестте си победи легна да спи на пода, а аз отнесох спомена за своята единствена в мекото легло, не ми беше никаква утеха. Заспах с мисълта за фигурите и черно-белите квадрати, рубини и смарагди примигваха зад затворените ми очи.
През нощта се изви буря, ветровете брулеха ожесточено платнището на шатрата. Палатките са по природа фукли, които ти разказват преувеличени истории за стихиите, от които те пазят. Звукът, който чувах, беше достоен за световен потоп и вятър толкова силен, че да обръсне планински връх. Завит с промазано одеяло и свит до някой плет, сигурно изобщо нямаше да се събудя, но под тъпана на платнения покрив лежах и зяпах мрака.
Понякога е добре да чуваш дъжда, без да се мокриш, да знаеш, че вятърът вие, без да усещаш поривите му. Чаках в онзи безвременен уютен мрак и накрая усетих аромата на бял мускус, усетих как тя ме обгръща с ръце и ме притегля в съня. Тази нощ го усетих някак прибързано, спешно.
— Лельо Катерин. — Без съмнение устните ми бяха оформили сричките, макар тялото ми да спеше.
В началото Катерин ми пращаше само кошмари, сякаш се смяташе за будната ми съвест и се чувстваше длъжна да ме тормози с престъпленията ми. Отново и отново мъничкият Дегран умираше в ръцете ми и аз се будех с писъци, потен, опасен за всеки, който споделяше в онзи миг леглото ми. Нощ след нощ Катерин ме въртеше на шиш, на бавен огън, преживявах мъката на Сарет, погледната от всеки възможен ъгъл, който сестра ѝ можеше да ми покаже, благодарение на изкуството, което беше овладяла след сватбата си с принца на Стрела. Миана не издържа дълго в спалнята ми и се изнесе в една стая в източната кула на Призрачния.
Заклета в сънищата, казвах си аз. Тя е сънна вещица. Същата като Сагеус. И въпреки това продължавах да я искам. Рисувах образа ѝ в тъмната буря на своето въображение. Нито веднъж не ми се показа насън, затова аз призовавах първата ни среща, онзи незабравим миг, когато се сблъскахме в коридорите на Висок замък.
Катерин ми показваше любимите си хора — онези, които аз бях убил. Сър Гален, който я придружава и ухажва кротко в светлите дни на скоронското ѝ девичество. Прислужницата Хана, по време, когато не е била толкова кисела и е обграждала с обич малката принцеса в един двор, където обичта е била в недостиг. Насън Катерин ме принуждаваше да болея за нейните болки, за нейните хора, усукваше ме с чудатата логика на спящия ум и даряваше персонажите с плът и кръв, усещах ги истински и важни, толкова истински, колкото собствените ми спомени отпреди тръните. И всичко това в ослепителния блясък на Гелет, в топящия зной на Строителското слънце, винаги зад мен, а сянката ми — щръкнала като неканен черен пръст в живота им.