Стигнахме до ръчно изсечените тунели, които свързваха замъка с естествените пещери. Мъжът спря недалеч от най-дълбоките изби на замъка. Съсирек от мрак висеше напред, поглъщаше светлината на лампата и не отразяваше нито лъч. Мъжът дълго стоя неподвижно, почти нечовешки застинал, без да трепне дори. Когато тръгна, го направи бързо; усещах хладната дръжка на нож в ръката му, но не виждах острието. Трол лежеше напреко на сечените камъни, проснат по очи с разперени крайници. Лицето на звяра се криеше сгушено в черния възел на рамото му. Изглеждаше мъртъв, но след по-внимателно вглеждане двамата с бледия мъж открихме, че гърбът му се повдига и спуска бавно с всеки дъх.
Без да бърза, бледият мъж се приведе под снижаващия се таван и внимателно прескочи черните крака.
— Слаб сън, Катерин — казах аз. Можех да говоря, без да използвам устните на гостоприемника си. — Троловете са създадени за война. Записано е в кръвта им. Миризмата на този тип отдавна щеше да е разбудила поне десетина и вече щяха да точат лиги от глад.
Придружителят ми откри дървената врата към винарските изби на замъка. Бръкна в ключалката с тежки шперцове, подходящи за такава стара и солидна брава. Капна по малко масло на пантите да ги смаже, бутна вратата и прекрачи без колебание прага. Точно тогава зърнах за миг ножа му — нож на убиец с дълго и тънко острие, дръжката му от извита бяла кост.
Излезе от фалшивия капак на гигантската бъчва, която прикриваше изхода. Подпрян на истинска бъчва току срещу фалшивата и почти същата по размер, седеше войник с моите цветове, шлемът му захвърлен на една страна, краката му изпружени, главата провиснала в дълбок сън. Клекнах пред него. Усетих как задникът ми опира в петите, усетих напрежението в мускулите на бедрата си, усетих жилавата мръсна коса на пазача, когато повдигнах главата му. Познах го. Името изпърха в съзнанието ми. Родрик — дребен такъв, русоляв, по-млад от мен. Веднъж го бях намерил да се крие в кулата, докато принцът на Стрела обсаждаше замъка ми. Сега бях опрял студената стомана на ножа си в гърлото му, а той не помръдваше. Идеше ми да го резна, задето е заспал на пост. И въпреки това се стреснах, когато ръката ми се спусна и заби ножа в сърцето му. Това вече го събуди! Родрик ме погледна с уплашени очи, устните му се сгърчиха без думи, после умря. Чаках. Животът бе напуснал тялото на младежа, ала аз въпреки това чаках. А после издърпах ножа. Потече много малко кръв. Избърсах острието в туниката му.
Ръкавите на бледия мъж бяха черни. Само това успях да зърна, преди той да погледне към стълбите и да тръгне натам. Оставил бе лампата до трупа на Родрик, сянката му го предхождаше.
Мъжът вървеше по коридорите на Призрачния, сякаш си беше у дома. Замъкът тънеше в мрак, ако не броим малкото лампи, които осветяваха ъгъл или врата. Прозоречни капаци тракаха, блъскани от вятъра, дъждовна вода подлизваше покрай трегерите и се събираше на локвички по каменния под. Хората ми, изглежда, се гушеха в леглата си и чакаха бурята да свърши, защото не видях никого по коридорите, ни слуга да припали лампите, ни лайнарче да прибере нощния тор, ни бавачка или стражарска курва да се измъква на пръсти от казармите… и нито един страж, в този ред на мисли.
Накрая, когато убиецът стигна до вътрешната врата към източната кула, най-сетне открихме пазач, който да не е напуснал поста си. Сър Греъм, мой придворен рицар, спеше прав, поддържан от комбинираните усилия на бронята си, една алебарда и стената. Бледите ръце нагласиха дългото острие в пролуката между нагърленика и нараменника. Убиецът опря основата на дланта си в дръжката на ножа, така че резкият удар да пробие кожената и плетената ризница и да намери югуларната вена. Поколеба се, сякаш споделил моята мисъл, че падне ли, рицарят ще вдигне шум до бога. Стояхме така, толкова близо, че с всеки дъх усещах потната воня на сър Греъм. Нов порив на вятъра нададе вой и аз забих ножа. Дръжката му ужили ръката, която не беше моя, а острието ужили сър Греъм много по-зле. Той се сгърчи и падна, и докато падаше, се изниза от ножа.
Убиецът отново избърса оръжието си. Този път с червения плащ на рицаря, по който кръвта остави едва видимо петно. Много беше педантичен този убиец.
Намери ключа на колана на сър Греъм и отключи обкованата с железни ленти и излъскана от допира на безброй ръце дъбова врата. Колкото и стара да беше вратата, арката беше по-стара и от нея. В свитъците на чичо ми се споменаваше за далечни времена, когато на мястото на замъка стояла само тази кула, източната, самотна стражева кула на планинския скат с военен лагер под нея. Но дори онези мъже, които се сражавали с племената на Ор и издигнали крепост в планината, дори те не са построили кулата. На арката има надпис, но времето е забравило езика му и вече никой не може да го разчете.