Убиецът мина под арката и незнайните руни, вкопани дълбоко в централния ѝ камък. Сряза ме болка, тръни се впиха в месото ми, закачиха се извити дълбоко под кожата ми, по начин, който не вещаеше нищо добро, най-малкото лесно избавление. Впиха се като назъбена стрела, която не може да се издърпа, а трябва да се изчовърка от раната, или като зъбите на куче с обратна захапка, куче, което трябва да убиеш, а после да срежеш мускулите и жилите на челюстта му, за да освободиш жертвата. Болеше, но ме освободи, откъсна ме от тялото на мъжа с бледите ръце. Той продължи напред, без да трепне, а аз се повлякох след него по стъпалата. На гърба на черния му плащ беше зашит кръст от бяла коприна. Светият кръст.
Втурнах се напред, но минах през него, като да бях привидение някакво, макар че не той, а аз потръпнах от допира. Светлината на една лампа ми показа лицето му за миг, когато се обърнах да го погледна, после той мина през мен и ме остави да стоя на стъпалата. Мъжът беше буквално безцветен, лицето му имаше същия удавнически оттенък като ръцете, косата — пригладена с нещо мазно по скалпа, ирисите на очите му бяха мътно бели като склерата. На туниката имаше избродиран с бяла коприна кръст, същия като на плаща. Папски убиец значи. Само Ватиканът пращаше убийци с ясно написан адрес на подателя. Ние, останалите, предпочитаме да не ни свързват с извършителите на мръсните ни поръчки. Ала папският убиец е продължение на папската непогрешимост — какво срамно има в това да приведеш в изпълнение Словото Божие? Защо им е на такива мъже да се загръщат с плаща на анонимността?
Проснат в една ниша отстрани на стълбището, брат Емер лежеше мъртъв за света. Убиецът клекна и приложи по предназначение ножа си, за да затвърди вовеки това положение на нещата. Докато бродехме по пътищата, Емер бе показал слаб интерес към жените, затова бях избрал именно него да пази кралицата ми. Гледах как човекът на папата се качва по стълбите, докато един завой не го скри от погледа ми. Кръвта на Емер се стичаше стъпало след стъпало като червена каскада.
Никога не се противопоставях на Катерин, не се опитвах да избягам от нейните илюзии, но това още не значеше, че трябва да ѝ съдействам. Успял бях незнайно как да се откъсна от убиеца и не виждах причина да оставам с него. Досещах се какъв е планът. Дошъл беше да убие кралицата ми, без съмнение. Ако Катерин се придържаше към плана на замъка, който бе изкопала от главата ми, значи Миана спеше в стаята на върха на кулата. Трябваше ли да следвам убиеца като последен глупак и да гледам как ще ѝ пререже гърлото? Да я гледам как се дави в кръвта си, а детето ми умира в нея?
Стоях в мрака. Оскъдна светлина пропълзяваше иззад завоите на спиралното стълбище под и над мен.
— Сериозно? Смяташ, че можеш да ми покажеш нещо, което да ме нарани? — казах на въздуха. — А уж си опознала спомените ми. — Оставях я да се разхожда където иска, когато ме навестяваше с кошмарите си. Не бих се изненадал, ако тези смели разходки из коридорите на моето минало измъчват повече нея, отколкото нейният тормоз измъчваше мен. Макар да държеше ключовете за всички мои врати, знаех, че има места, където не припарва. А и кой здравомислещ човек би го направил?
— Добре, принцесо, нека изиграем тази игра докрай. Да видим дали краят няма да ти се стори твърде горчив.
Хукнах нагоре, краката ми летяха по стъпалата почти без тежест, сякаш единствено в тялото на убиеца можех да усетя този сън истински. Настигнах го, минах през него и стигнах пръв до върха на стълбището.
Там чакаше Мартен, клекнал пред вратата на кралицата, мечът и щитът му — на пода, очите му — кървясали и диви. Тъмната му коса лепнеше по потното чело, пот се стичаше на капки по изпъкналите жили на врата му. Стискаше кама в едната си ръка и режеше с върха ѝ дланта на другата. Дишаше накъсано, шепата му беше пълна с алена кръв и преливаше.
— Бори се — казах му. Решимостта му да остане буден и да защити Миана беше затрогваща.
Убиецът се появи пред погледа ми — пред моя поглед, не пред този на Мартен. Спря, подуши въздуха и кривна глава да улови тихия стон на болка. Използвах момента да се гмурна в него, решен да се слегна около костите му, да се хвана за нещо. Миг на сляпа агония, сетне отново погледнах през неговите очи. Усетих вкус на кръв. И той бе усетил болката от повторното ни сливане — не извика, но си пое рязко дъх. Може би това щеше да предупреди Мартен.